Анна Тод
След щастливия край (8)

Хардин

Веднага щом Теса излиза през входната врата, Ванс започва да ръкомаха и да крещи:

— Давай, давай, давай!

За какво говори, по дяволите? И по дяволите, какво прави тук?

Мразя Теса, задето му се е обадила. Не, вземам си думите обратно. Никога не бих могъл да я мразя. Мамка му, колко ме вбесява това момиче!

— Никой не те е викал тук — казвам, но почти не усещам устата си. Очите ми горят.

Къде е Теса? Къде отиде? Останах с впечатлението, че е излязла, но сега вече не съм сигурен. Кога дойде тук? Дали изобщо е била тук? Нищо не знам.

— Пали.

— Защо? Искаш да запаля къщата ли? — питам. И тогава виждам младия Ванс. Чете ми книжка. Защо ми е чел книжка?

На глас ли го казах? Нямам никаква представа.

Сегашният Ванс ме гледа и сякаш очаква да направя нещо.

— Всички твои грешки ще заминат по дяволите и ще изгорят, ако го направя, нали? — питам. Пламъкът изгаря палеца ми, но не пускам.

— Не, искам да изгориш къщата. Може би тогава ще се успокоиш.

Мисля, че ми крещи, но почти не виждам и едва чувам, какво остава да преценя с каква интонация ми говори.

Какво прави? Позволява ми да изгоря шибаната къща?

Не, нямам нужда от ничие позволение. Кой му е казал, че искам позволение.

— Кой си ти, че да ми казваш дали имам право, или нямам? — викам. Навеждам се, доближавам пламъка към облегалката на дивана и чакам да пламне. Ще чакам, докато цялата къща не бъде изпепелена от пламъците. — Но нищо не се случва. — Не съм ли истински шедьовър? Не съм ли уникален? — казвам на мъжа, който твърди, че ми е баща.

— Така няма да стане — говори той. Луд ли е, или аз съм луд? Да ме вземат мътните, ако знам.

Грабвам едно старо списание, оставено върху някакъв кашон, и приближавам пламъка към ъгъла на страниците. Пламват. Наблюдавам как пламъкът пълзи нагоре и го доближавам към дивана. Изненадвам се колко бързо пламъкът го поглъща. Кълна се, усещам как спомените горят с него. Следва криволичещата пътечка от разлетия по пода алкохол. Очите ми едва успяват да насмогнат на бързината, с която пламъкът се върти и огъва по дървените дъски. Пукат и блясват. Издават възможно най-успокояващия звук. Цветовете са ярки… мамка му, колко са красиви и ожесточено нападат останалата част от стаята.

— Доволен ли си сега? — крещи Ванс, опитвайки се да надвика злокобния звук на пожара.

Не знам дали съм доволен. Теса не би била доволна от мен. Ще е тъжна, че съм унищожил къщата.

— Къде е тя? — питам и оглеждам стаята с размазан поглед. Очите ми се пълнят с дим. Ако е тук и нещо й се случи…

— Навън е, в безопасност — уверява ме Ванс.

Дали да му вярвам? Мразя го. Всичко това е по негова вина. Теса тук ли е? Лъже ли ме? Но после се сещам, че Теса е прекалено разумна, за да остане тук. Вече би избягала навън. Далече от това. Далече от унищожението ми. И ако този мъж ме бе отгледал, нямаше да стана такъв зъл човек. Нямаше да нараня толкова много хора, особено нея. Никога не съм искал да я нараня. Но винаги го правя.

— Къде беше ти? — питам. Иска ми се пламъците да се надигнат високо. Сега са прекалено малки и къщата няма да изгори до основи. Може да съм скрил още някоя бутилка някъде, но не помня добре, не мога да мисля. Не, огънят е прекалено слаб. Ниските пламъци не могат да се сравнят с висините на гнева ми. Искам повече.

— Бях в хотела с Кимбърли — казва. — Сега да тръгваме, преди да е пристигнала пожарната и да пострадаш.

— Не, къде беше през онази нощ? — настоявам. Стаята започва да се върти, топлината ме задушава.

Ванс изглежда истински шокиран.

— Моля? Та аз дори не бях в Англия, Хардин. Бях в Америка! Никога не бих позволил такова нещо да се случи на майка ти. Хардин, трябва да тръгваме — крещи.

Но защо да тръгваме? Искам да гледам как това нещо изгаря до последната дъска.

— Но се случи — казвам и усещам как тялото ми става все по-тежко. Може би е добре да седна, но ако аз трябва да изживея отново всичко, което се случи тогава, трябва да си го представи и да го изживее и той. — Пребиха я. Беше като кайма. Всеки един от тези мъже й се изреди. Чукаха я пак… и пак.

Гърдите ме болят. Иска ми се да вкарам ръка вътре и да извадя дробовете и сърцето си навън. Всичко беше лесно, преди да срещна Теса. Нищо не можеше да ме нарани. Дори и това, което се случва сега, не би ме наранило така. Бях се научил да потискам всичко… докато тя ме накара да… да изпитвам разни неща… неща, които не съм искал да изпитвам. И сега не мога да изключа системата, с която ме е захранила.

— Съжалявам, съжалявам, че се е случило. Бих ги спрял, нямаше да се случи — плаче, сега вече плаче.

Как смее да плаче, след като не той, а аз трябваше да стоя тук и да гледам? Не той, а аз ги виждам всеки път, когато затворя очи за сън. Година след година. След година.

Сини светлини се изсипват през прозореца. Въртят се и мигат. Пречат на лагерния ми огън. Сирените са оглушителни. Мамка му, не мога да понеса този шум.

— Излизай! — вика Ванс. — Излизай веднага! През задната врата. Трябва да стигнеш до колата ми. Бягай! — крещи като обезумял.

Боже, колко драматизира тоя човек.

— Майната ти! — псувам, препъвам се и цялата стая се върти все по-бързо. Сирените пробиват тъпанчетата ми. Преди да успея да го спра, той ме е хванал и ме избутва от хола през кухнята, а после и към задната врата. Опитвам се да го изблъскам, но мускулите ми отказват да ме слушат.

Студеният въздух ме удря. Земята се върти още по-бързо. Падам на цимента по задник.

— Мини по пътеката и ще видиш колата ми — казва и изчезва.

Ставам на крака, падам няколко пъти, накрая успявам да се докопам до вратата на кухнята, но той я е заключил. Мамицата му!

Вътре се чуват гласове. Всички викат, нещо бучи.

Какво става, по дяволите?

Вадя телефона от джоба и на екрана виждам номера на Теса. Мога да отида да намеря колата и да се изправя лице в лице с нея или пък да вляза, да се предам и да ме арестуват. Гледам размазания екран и знам, че решението вече е взето. От някого другиго.

Нямам представа как ще мина през улицата, без да ме забележат ченгетата. Екранът на телефона ми се вижда троен и се движи, както си иска, но успявам да набера номера на Теса.

— Хардин, добре ли си? — плаче в слушалката.

— Чакай ме в края на улицата, пред гробището.

Вдигам резето на вратата на съседите. Поне не се налага да минавам през двора на Майк. Дали се е оженил днес за майка ми? Надявам се, че не. За негово добро.

„Не искаш да е сама завинаги. Знам, че я обичаш. Тя ти е майка“.

Страхотно, сега вече започвам да чувам и гласове. Гласът на Теса.

„Не съм перфектна. Никой не е“, напомня ми сладкият й глас. Но уви, толкова греши. И е толкова наивна. И съвършена.

Някак се добирам до края на улицата. Гробището зад мен е тъмно. Единствената светлина… синя светлина идва от полицейските коли. Черната кола се появява минутка по-късно и Теса спира пред мен. Качвам се вътре. Мълча. Едва затварям вратата, когато тя натиска газта.

— Къде да карам? — пита. Гласът й е пресипнал, опитва се да спре да плаче, но не успява.

— Не знам… Няма много… — започвам. Очите ми се затварят. — … места, нощ е, късно е, няма нищо отворено.

Затварям очи и всичко избледнява.

 

 

Будя се от звука на сирени. Подскачам и главата ми се удря в тавана на кола.

Кола? Защо съм в кола, по дяволите?

Поглеждам към Теса. Очите й са затворени, краката й са свити към брадичката. Сгънала се е като ембрион. Всъщност ми прилича на спящо коте. Главата ме боли. Ужасно боли. Ден е. Слънцето е скрито зад облаците. Небето е сиво и страшно. Според часовника на таблото сега е седем без десет. Паркингът не ми е познат. Опитвам се да си спомня как попаднах в тази кола, за бога. Няма полицейски коли и сирени… Вероятно ми се е присънило. Слепоочията ми пулсират. Вдигам края на тениската си, за да избърша лицето си, и усещам ужасна миризма на дим и изгорено.

Проблясъци… Теса плаче, диванът гори. Опитвам се да навържа парчетата от пъзела. Все още съм пиян. Теса се размърдва до мен. Клепачите й се движат и тя отваря очи. Не знам какво е видяла снощи, не знам какво съм казал или направил, но заради начина, по който ме гледа в момента, ми се иска да бях изгорял с… оная къща. Проблясъци… къщата на майка ми.

— Теса, аз… — не знам какво да й кажа. Съзнанието ми не работи. Шибаната ми уста също.

Изрусената коса на Джуди, Крисчън ме бута през задната врата… празнините в спомените ми от снощи продължават да се пълнят.

— Добре ли си? — пита. Гласът й е мек и в същото време е суров.

Почти е загубила гласа си, а ме пита дали съм добре? Изненадано гледам лицето й и търся отговора. Защо ме пита дали съм добре?

— Ами… да. А ти? — Не помня по-голямата част от нощта… по дяволите, не помня и деня, но знам, че съм направил нещо, което я е разстроило. Тя кима бавно и също изучава лицето ми. — Опитвам се да си спомня… ченгетата дойдоха… къщата гореше… къде сме? — недоумявам. Гледам през прозореца и се опитвам да разбера къде е паркирала колата.

— Ние сме… е, не знам къде сме — отвръща и поглежда навън. Няма глас. Вероятно е викала или по-скоро е пищяла. Или плакала. Или всички тези неща накуп? — Не знаех къде да отидем, а и ти заспа. Карах дълго, но се изморих. В крайна сметка се наложи да спра някъде.

Очите й са червени и подпухнали. Гримът й се е размазал. Устните й са сухи и напукани. Не прилича на себе си. Все така красива, но аз съм изцедил живота от нея. В бузите й няма топлина. В очите й няма надежда, щастието си е отишло от красивите й устни.

Взех едно прекрасно момиче, което живееше, за да търси доброто у хората, и го превърнах в черупка, чиито празни и обрулени от всякаква емоция очи ме гледат сега.

— Ще повърна — казвам. Гърлото ми се е свило. Едва успявам да отворя вратата.

Всичкото уиски и ромът, всички мои грешки се изливат на асфалта. Повръщам няколко пъти, докато в мен не остава нищо. Освен вината.