Анна Тод
След щастливия край (23)

Теса

— Откога е така? — Ландън говори на някого, но не знам на кого.

Защо всички се държат, сякаш не ги чувам, сякаш не съм тук? Но няма значение. Не искам да съм тук. Не, хубаво е да съм тук и в същото време да си остана невидима.

— Не знам. В шок е.

Сладкият глас на Карен.

Шок? В шок ли съм?

— Трябваше да се кача с нея — проплаква Ландън.

Ако мога да откъсна очи от бялата стена в хола на семейство Скот, знам, че ще видя майката и сина, сгушени един до друг, прегърнати.

— Беше горе с тялото му почти час. Аз реших, че си прибира багажа и може би иска да приключи с миналото. Но я оставих да седи там сама цял час! — Ландън плаче толкова силно. Знам, че трябва да го успокоя и бих го направила, ако можех.

— О, Ландън! — сега и Карен плаче.

Всички плачат. Всички. Освен мен. Какво ми е?

— Не си виновен ти. Нямало е как да знаеш, че е бил там. Нямало е как да знаеш, че е напуснал клиниката.

По някое време, докато слушам приглушени шепоти и жалките им опити да ме накарат да се преместя от пода, слънцето залязва и тези опити стават много по-редки. След време вече никой не ме кара да се помръдна. Оставят ме сама на пода в огромната стая, свила колене до брадичката си. Очите ми не се откъсват от стената. От тихите гласове на полицаите и лекаря разбрах, че баща ми всъщност е мъртъв. Разбрах го в мига, в който го видях, а те само потвърдиха нещо, което вече ми беше ясно. Умрял е от собствената си ръка, докато е забивал спринцовката във вената си. Намереният в джобовете му хероин само потвърди какви са били намеренията му за уикенда. Лицето му беше толкова бяло, тебеширено. В съзнанието си го виждам като маска, а не като лице на човек. Бил е сам в апартамента. Мъртъв, часове преди да се препъна в тялото му. Животът му е изтекъл през вената, докато хероинът се е изливал през спринцовката в кръвта му.

Този апартамент е прокълнат.

Този апартамент е точно това — ад. Ад от мига, в който влязох в него. Рафтовете с книги и тухлените стени са били само маскировка на злото. Красивите малки детайли са прикривали злата прокоба. Ако не бях прекрачила онзи праг преди толкова много време, все още щях да имам всичко. Щях да имам девствеността си. Никога нямаше да я дам на мъж, който не ме обича достатъчно, за да се задържи до мен. Все още щях да имам майка си. Не е кой знае какво като майка, но тя е моето семейство.

Щях да имам къде да живея и никога нямаше да се свържа с баща си, за да намеря безжизненото му тяло на пода в банята два месеца по-късно. Много добре знам накъде ме водят черните ми мисли, но нямам сили да воювам повече. Борих се за нещо, което в моите очи е означавало всичко, борих се дяволски дълго. Но не мога да се боря повече.

— Спала ли е изобщо? — гласът на Кен е тих и предпазлив. Слънцето е изгряло, но не знам отговора на въпроса му.

Спала ли съм? Не си спомням да съм заспивала, но не ми се струва реално да съм гледала в тази стена цялата нощ.

— Не знам, не се е помръднала от снощи — гласът на най-добрия ми приятел е изпълнен с болка.

— Майка й пак се обади преди час. Чу ли се с Хардин?

Това име, произнесено от устата на Кен, можеше спокойно да ме убие… ако не бях вече мъртва.

— Не, не вдига. Обадих се и на онзи номер, който ми даде за Триш, но и там няма никого. Мисля, че все още са на меден месец. Не знам какво да правя. Тя е толкова…

— Знам — въздъхва Кен. — Просто й е нужно време. Травмата е голяма. Все още се опитвам да разбера какво е станало, по дяволите. И защо никой не ме е информирал, когато е излязъл от клиниката. Дадох специални инструкции, дадох и доста пари да се грижат добре за него, но най-вече да се ангажират да ми се обадят, ако се случи нещо.

Искам да им кажа да спрат да винят себе си за грешките на баща ми. Ако някой има вина, това съм аз. Не биваше да заминавам за Лондон. Трябваше да съм тук и да се грижа за него. Вместо това заминах, по свое лично настояване, въпреки протестите на… човека, когото загубих. Бях на другия край на света и се бунтувах срещу другата загуба, докато Ричард Янг е бил тук, сам и сам е трябвало да води — и да загуби — битката със своите собствени демони.

Съвсем сам.

Гласът на Карен ме буди… или по-скоро ме изкарва от транса ми.

— Теса, моля те, пийни малко вода. Минаха два дни. Майка ти идва да те вземе, слънце. Надявам се да е за твое добро — казва жената, която чувствам като своя собствена майка.

Опитвам се да кимна, но тялото ми не реагира. Не знам какво ми е, но знам, че пищя, а никой не ме чува. Може би наистина съм в шок.

Шокът е удобно, хубаво място. Иска ми се да остана тук колкото е възможно по-дълго. Тук не боли така силно.