Анна Тод
След щастливия край (20)

Хардин

— Не си ми позволил да довърша това, което започнах в неделя — казва Джанин, обляга се върху мен и слага ръка на рамото ми. Изтеглям се назад, за да се махна от нея, но тя решава, че й правя място и се настанява по-плътно до мен.

— Благодаря, но не — отказвам й за стотен път през последните четири дни.

Само четири дни ли са минали?

Мамка му! Времето трябва да тече по-бързо, инак не знам дали ще оцелея.

— Трябва да се отпуснеш. Мога да ти помогна.

Пръстите й се плъзват по голия ми гръб. Не съм се къпал от дни. Не съм обличал и тениска. Нямах никакво желание да слагам моята, след като Джанин я облече онази вечер. Мирише на Джанин, а не на моя ангел. Шибаната Теса. Полудявам. Усещам как пантите, които все още държат мозъка ми цял, се откъртват с бясна скорост. Всеки миг ще паднат. Това се случва винаги когато изтрезнея — тя си проправя път през съзнанието ми.

Кошмарът от снощи все още ме преследва. Никога не бих я наранил, не и физически. Обичам я. Обичах я. Мамка му, все още я обичам. Винаги ще я обичам, но не мога да направя нищо по въпроса. Не мога да се боря всеки ден, за да бъда перфектният за нея мъж. Не съм този, от когото се нуждае. И никога няма да бъда.

— Искам да пия — казвам на Джанин. Тя става от дивана и лениво се понася към кухнята, но когато още една неканена мисъл за Теса ме атакува от засада, изкрещявам:

— Побързай.

Тя се връща с бутилка уиски, но спира и ме поглежда злобно:

— На кого си мислиш, че говориш, по дяволите? Ако ще се държиш като задник, поне ми дай това, което ми се полага, задето те търпя.

Не съм излизал от апартамента от момента, в който влязох. Не съм слизал дори до колата, за да си взема чисти дрехи.

— А аз все още твърдя, че ръката ти е счупена — намесва се Джеймс, който с влизането си в хола прекъсва мислите ми. — Карла знае за какво става дума. Просто трябва да отидеш до болницата.

— Не, добре съм.

Свивам пръстите си в юмрук, за да докажа, че съм добре, но започвам да псувам от болка. Знам, че е счупена, но не искам да правя нищо по въпроса. От четири дни се лекувам с каквото има в наличност тук. Още някой и друг ден няма да ми навреди.

— Никога няма да се оправи, ако не отидеш. Прескочи набързо и когато се върнеш, ще си получиш бутилката — настоява Джеймс. Липсва ми другият Джеймс — онзи зъл кучи син, който би изчукал някоя мацка, би записал видео и би го показал на приятеля й час по-късно. Този Джеймс, загрижен за здравето ми, ме дразни до полуда.

— Хардин, прав е — намесва се Джанин и скрива бутилката зад гърба си.

— Добре бе. Майната му!

Грабвам телефона и ключовете от колата и излизам. Вадя тениска от багажника, обличам я и тръгвам към някаква болница.

Чакалнята е претъпкана. Прекалено много и много шумни деца, а аз съм притиснат на единственото свободно място до един бездомник, който вие от болка, понеже някой му е прегазил крака.

— Откога чакаш? — питам бездомника.

Смърди на зеле, но не мога да се оплаквам, понеже вероятно воня по-зле и от него. Напомня ми за бащата на Теса и се питам как ли се справя в клиниката. Ричард е в клиника за алкохолици, а аз се давя във водка и уиски, замъглявам съзнанието си с изумителни количества трева и по някое и друго хапче от Марк. Този свят не спира да ме удивява.

— Два часа — отговаря мъжът.

— Мамицата му — мърморя и гледам към стената.

Трябваше да се сетя, че осем вечерта не е време за ходене на лекар. След половин час извикват името на бездомния. С облекчение започвам да дишам през носа.

— Годеницата ми ражда — чувам мъж да крещи от входа на отделението.

Облечен е много спретнато — изгладена риза, спортни панталони. Струва ми се познат. Когато дребната и много бременна брюнетка влиза след него, потъвам в стола си. Разбира се, това ще се случи точно когато съм в запой и когато съм дошъл на лекар със счупена ръка. Точно тогава тя се появява в болницата. С родилни болки.

— Можете ли да ни помогнете? — пита истерично мъжът и крачи като обезумял. — Водите й изтекоха преди двадесет минути, а контракциите й са през пет.

Пациентите започват леко да се изнервят, някои не знаят какво се очаква да направят, но бременната жена се смее и прегръща мъжа си. Такава си е Натали.

— Няма проблем, мога да вървя — обяснява Натали на медицинската сестра и казва, че мъжът й просто се притеснява излишно.

Гледам как той крачи като луд, а тя си е спокойна и уверена. Напушва ме смях, смея се с глас. Натали се обръща и ме вижда. Лицето й грейва от радост.

— Хардин, какво съвпадение!

Това ли е лъчезарното излъчване на бременните жени, за което говорят хората.

— Здрасти — казвам и по всякакъв начин отбягвам да погледна годеника й в очите.

— Надявам се да си добре — добавя Натали и се приближава, докато мъжът й говори с медицинската сестра. — Онзи ден се запознах с твоята Теса. Тя с теб ли е тук? — пита и се оглежда наоколо.

Не трябва ли да пищи от болка, или нещо такова?

— Не. Тя е… — започвам да обяснявам, но тогава се появява друга медицинска сестра.

— Госпожице, готови сме.

— О, чу ли това? Шоуто започва — обръща се Натали, но след няколко крачки поглежда през рамо и добавя: — Радвам се, че те видях, Хардин.

Седя с отворена уста. Това е някаква болна шега от страна на онзи, горе. Не мога да не се радвам за Натали. Не успях напълно да разсипя живота й… Ето я, усмихната, лудо влюбена, готова да роди първото си дете, а аз седя тук сам, вмирисан и със счупена ръка.

Кармата най-сетне ме хвана в паяжината си.