Анна Тод
След щастливия край (29)

Хардин

Седя заслушан в безмилостната буря и не мога да не направя аналог с бурята, която преобърна живота ми. Буря от летящи лайна. Аз съм идиот, най-големият идиот на тази планета. Преди няколко минути Теса спря да се мърда, тялото й се отпусна и си позволи да се облегне на мен. Предполагам, за да не падне в калта. Подпухналите й очи се затвориха и сега спи, въпреки оглушителното топуркане на дъжда по тавана на парника.

Слагам главата й в скута си и се моля да не се събуди. Трябва да я махна оттук, от дъжда, от калта, но знам какво ще направи, когато отвори очи. Ще ми каже да си тръгна и че не ме иска тук, а аз не съм готов отново да чуя тези думи. Заслужавам ги, но това не променя факта, че съм страхливец и че искам да се насладя на тишината, докато я има. Само тук, сред тази тишина, мога да си представям, че съм някой друг, че съм Ноа… един не чак толкова дразнещ Ноа, но ако бях Ноа, нещата щяха да са различни. Както преди, така и сега. Щях да мога да използвам мили думи, за да й покажа, че я обичам. Щях да го правя още от самото начало, щях да я спечеля по друг начин, а не заради някаква тъпа игра. Щях да мога да я карам да се смее, нямаше да я разплаквам толкова често. Тя щеше да ми има пълно доверие, което аз нямаше да смачкам, нямаше да го размажа под обувката си, да го изгоря и да гледам как вятърът разнася пепелта. Щях да ценя доверието й, защото определено си заслужава.

Но аз не съм Ноа. Аз съм Хардин. А да си Хардин, това не означава нищо.

Ако нямах толкова много вътрешни конфликти, които пищят да им се обърне внимание, щях да я направя щастлива. Щях да й покажа светлината в живота, така както ми я показа тя.

Вместо това, ето я в скута ми — натрошена, смазана и напълно объркана. Кожата й е покрита с кал, мръсотията по ръцете й е започнала да изсъхва, а лицето й, дори в съня, е изкривено от болка. Косата й на места е мокра, на други е сплъстена и започвам да се питам дали се е преобличала, откакто напусна Лондон. Никога нямаше да я оставя да се прибере тук сама, ако знаех, че ще намери тялото на баща си в моя апартамент.

Замислям се за него. Изпитвам неразбираемо объркване. Първият ми инстинкт е да подмина смъртта му като неизбежния край на човек, който е пропилял целия си живот и с всяка крачка умишлено е вървял към този финал. Но веднага след това усещам тежест. Не го познавах от много време, едва го понасях, но той беше добра компания. Много ми е трудно да го призная, но някак… го харесвах. Беше противен, винаги мръсен, мразех го, когато ядеше от моя корнфлейкс, но начина, по който обичаше Теса… ето това обожавах в него. И оптимизма му, вярата му в живота, макар че той самият нямаше никакъв живот. Каква ирония! В мига, в който най-сетне намери нещо… някого, за когото си заслужава да живее, и край, няма го. Сякаш не е могъл да поеме тежестта на толкова много доброта. Очите ми горят, иска ми се да отпуша някаква емоция, може би тъга. Тъгата, че загубих човек, когото почти не познавах и когото — силно казано — харесвах; тъгата, че изгубих онзи баща, когото виждах в лицето на Кен; тъгата, че загубих Теса и плахата надежда, че ще промени мнението си и че може би не съм я загубил завинаги.

Егоистичните ми сълзи се сливат с капките, които падат от покрива, стичат се по косата и лицето ми. Навеждам глава и се боря с желанието си да заровя лице в шията й, да потърся утеха в нея. Не че я заслужавам, не заслужавам ничия утеха. Заслужавам да седя тук сам и да плача като някой разкайващ се жалък злодей. В тишина и изолация — моите най-верни приятели.

Звуците, които излизат от устата ми, се губят сред оглушителния трясък на дъжда. Благодарен съм, че това момиче, което боготворя, все още спи и не е свидетел на тоталния ми емоционален срив, който не мога да контролирам за нищо на света. Моите постъпки, моите действия — те са причините за всичко, което става сега. Дори съм виновен за смъртта на Ричард. Ако не се бях съгласил да заведа Теса в Англия, това нямаше да се случи. Щяхме да си живеем в райско щастие и да сме по-силни от всякога. А това беше едва преди седмица.

Мамка му, наистина ли е минала само една седмица? Сякаш са изтекли минути, но в същото време като че се е случило в някой друг живот. Изминали са векове, откакто я докосвах, прегръщах и усещах тупкащото й сърце под дланта си.

Ръката ми е над гърдите й, искам да усетя пулса й, но се страхувам, че ще я събудя. Ако мога да я докосна поне веднъж, да почувствам стабилния ритъм на сърцето й, ще съумея да успокоя своето, ще знам, че съм стигнал до спасителен бряг. Отвратителните сълзи ще спрат, ще си отиде и неконтролируемото тежко дишане.

— Теса! — гърми във въздуха гласът на Ноа. Веднага си представям ярко светеща удивителна.

Бърша яростно лицето си и се моля да се стопя в хладния пролетен въздух, преди Ноа да е влязъл.

— Теса! — крещи пак. Сега още по-високо. Знам, че е пред парника. Стискам зъби и се моля за негово добро да не извика още веднъж.

— О, слава богу! Трябваше да се сетя, че си тук! — възкликва и нахлува. Гласът му е подивял от облекчение.

— Ще си затвориш ли вече устата! Току-що заспа — прошепвам грубо и поглеждам момичето в скута ми.

Ноа е последният човек, който искам да ме вижда такъв, но знам, че очите ми са червени, че следите от сълзите са видими, че бузите ми горят.

Мамка му, не мога дори да го мразя тоя нещастен задник, защото той умишлено не гледа в мен, за да не ме поставя в неловко положение. От друга страна, една малка част от мен го мрази още повече, защото е толкова… обезсърчително добър.

— Тя… — започва. Ноа се озърта из парника, поглежда я. — Трябваше да се сетя, че ще дойде тук. Тя винаги идваше тук, когато… — замлъква. Прибира русата си коса от челото и за моя огромна изненада прави крачка назад към вратата. — Ще бъда в къщата — казва уморено, раменете му се отпускат и той затваря вратата. Тихо и внимателно.