Анна Тод
След щастливия край (24)

Хардин

Апартаментът пак е препълнен с народ. Аз съм на второто питие и на първия джойнт. Опарването от изливащия се в организма ми алкохол и дрогата в дробовете ми започват да си вършат работата. Ако не болеше толкова силно, когато съм трезвен, никога нямаше да се докосна до тези лайна.

— Минаха едва два дни и това нещо започва да сърби — оплаквам се, но не знам кой ме слуша.

— Гадно е, но следващия път няма да правиш дупки в стените — напомня ми Марк и се смее.

— О, да, ще продължи да го прави — казват Джеймс и Джанин в един глас.

— Дай ми още едно от твоите хапченца за болката.

Тая наркоманка вече изпи половината хапчета за по-малко от два дни. Не че ми пука. И бездруго не ми помагат, а и определено не ми дреме с какво се друса. В началото си мислех, че хапчетата ще ми подействат, ще имат по-силен ефект от тези, които ми дава Марк, но се оказаха едно голямо нищо. Когато ги пия, се чувствам изморен, а когато човек е изморен, той спи. А когато спи, има кошмари, в които винаги присъства тя.

— Направо ще ти дам цялата кутия — казвам. Тръгвам към стаята на Марк и изваждам хапчетата изпод малка купчина дрехи.

Мина една седмица, а съм се преоблякъл само веднъж. Преди да си тръгне, онова вбесяващо женско същество Карла заши някакви черни кръпки върху дупките на джинсите ми. Щях да я напсувам, но преглътнах, защото знаех, че Джеймс ще ме изгони от апартамента.

— Ало, телефонът на Хардин Скот — чувам пискливия глас на Джанин.

Мамка му, оставил съм телефона си на масата в хола.

Липсата на реакция от моя страна й дава право да продължи да плещи в слушалката:

— Господин Скот е зает в момента. Мога ли да попитам кой го търси? — настоява Джанин нахално.

— Дай ми телефона веднага — крещя, нахлувам в хола и мятам хапчетата й на дивана. Тя ми показва среден, а аз се опитвам да запазя спокойствие, когато пуска бутилката на земята и я оставя да тече. Писна ми от нейните глупости.

— О, Ландън звучи много секси. Боже, как си падам по американски момчета…

Край на деликатността и галантността. Грабвам телефона от ръката й и го притискам към ухото си.

— Ландън, какво искаш, по дяволите? Нали знаеш, че ако желаех да говоря с теб, щях да ти вдигна досега? Колко пъти ще се обаждаш? — крещя грубо.

— Знаеш ли какво, Хардин? — тонът му е груб като моя. — Майната ти. Ти си себично копеле и трябваше да се досетя, че няма никакъв смисъл да ти се обаждам. Теса ще мине и през това, ще го преодолее и без твоя помощ. Както винаги.

И ми затваря.

През какво да минава? Какво да преодолява? За какво става дума, по дяволите? Искам ли да знам?

Кого заблуждавам?

Разбира се, че искам да знам. Набирам го и разбутвам хората, за да изляза в коридора на тишина. Паниката ме е вледенила и болният ми мозък си представя възможно най-лошото. Когато Джанин се измъква в коридора да подслушва, хуквам към колата, която все още не съм върнал.

— Какво? — отговаря троснато Ландън.

— За какво става дума? Какво има? — питам. Тя е добре, нали? Трябва да е добре. — Ландън, кажи ми, че е добре. — Нямам търпение да го чакам да намери думите.

— Ричард. Почина.

Очаквах да чуя какво ли не, но това беше единственото нещо, което изобщо не ми мина през ума. Въпреки мъглата, в която тъна от дни, усещам острото пробождане на болката, породена от загубата. Мразя това чувство. Не трябва да се чувствам така, не трябва да ме боли за него. Та аз едва познавах тоя наркоман… човек.

— Къде е Теса?

Затова ми е звънял толкова много — за да ми каже за Ричард, а не да ми изнася лекция, че съм зарязал Теса.

— Тук е, в къщата, но майка й идва да я вземе след малко. В шок е. Не е казала и дума, откакто го намери.

Последната част от изречението се врязва в гърдите ми.

— Какво… за бога? Намерила го е?

— Да — гласът му се скършва. Плаче. Но сега това не ме дразни, както би ме подразнило в друг случай.

— Мамка му!

Защо? Защо се случи точно това? Как може да й се случи, и то веднага след като я отпратих да си ходи?

— Къде е била… къде е било тялото?

— В апартамента ти. Отиде да си вземе нещата и да остави колата ти.

Разбира се! Дори след това, което й причиних, тя е помислила за колата ми.

Насилвам се да произнеса думите, които аз не искам да кажа, а той се страхува да чуе:

— Нека говоря с нея — изричам. От толкова време исках да чуя гласа й, две безсънни нощи се мятах и се молех само да я чуя. И всеки път операторът ми напомняше, че си е сменила номера.

— Хардин, не ме ли чу? — пита Ландън с изнервен тон. — Два дни не е проговорила, не се е мръднала от пода. Един път отиде до тоалетната. И не съм сигурен, че идеята е добра. Не съм я виждал да става. Не иска да яде. Не е пила дори вода.

Всичко, което се опитвах да избутам от съзнанието си, всичко, което се мъчех да не допускам в него, за да не боли, сега ме залива, дави ме, дърпа ме надолу. Не ме интересува какви последици ще има, не ме интересува, че съм на ръба да загубя последното парченце здрав разум! Трябва да говоря с нея.

Стигам до колата. Вече много добре знам какво трябва да направя.

— Просто се опитай да сложиш телефона до ухото й. Послушай ме, направи го — казвам, въртя ключа в захранването и тихо се моля да не ме спрат за проверка на път към летището.

— Притеснявам се, че ако чуе гласа ти, ще стане по-зле — Ландън ми звучи, сякаш телефонът е на говорител. Нагласявам звука на слушалката на максимум и оставям телефона на конзолата.

— По дяволите, Ландън — викам и удрям с гипса по волана. Стига ми, че едва карам с гипсирана ръка. — Сложи телефона до ухото й. Сега! Моля те — опитвам се да говоря спокойно въпреки циклона, който ме раздира отвътре.

— Добре, но не казвай нищо, което може да я разстрои. Достатъчно й е всичко това, което се случи.

— Не ми говори, сякаш я познаваш по-добре от мен.

Гневът ми към моя, така наречен мой брат, който винаги знае всичко, достига нови висини и едва не се врязвам в мантинелата, докато му крещя.

— Може и да не я познавам така добре, но знам това, което ти не знаеш. Знам, че си шибан идиот заради това, което си й причинил този път. И знаеш ли какво друго знам? Знам, че ако не беше такъв егоист, сега щеше да си тук, до нея. И тя нямаше да е в това състояние. О, и още нещо…

— Достатъчно! — викам. Пак удрям с гипса по волана. — Просто сложи телефона до ухото й. Няма да й помогнеш, като се държиш като задник. Сега й дай шибания телефон.

Следва тишина и след малко чувам нежния глас на Ландън:

— Теса? Чуваш ли ме? Разбира се, че ме чуваш — казва. Опитва се да се усмихне. Чувам болката в гласа му, докато се мъчи да я накара да проговори. — Хардин е на телефона… и той…

Чувам лек шум в слушалката и се навеждам напред. Какво е това?

През следващите няколко секунди този звук продължава да драска през слушалката, прозрачен и тих. Отнема ми прекалено дълго време да осъзная, че това е гласът на Теса, която повтаря една и съща дума.

— Не, не, не — без да спира, без да намалява темпото. — Не, не, не, не, не, не…

Това, което е останало от сърцето ми, се разбива на парчета. Прекалено много парчета. Никой не може да ги преброи.

— Не, моля те, не! — крещи Теса.

О, боже!

— Добре, всичко е наред. Не е нужно да говориш с него.

И връзката замира. Набирам телефона на Ландън, но знам, че никой няма да ми вдигне.