Анна Тод
След щастливия край (59)

Теса

Хардин и Ванс се споглеждат мълчаливо в коридора. Странно е да влизам тук с Хардин след всичко, което стана. Не мога да не призная усилията му и въздържаността, която проявява, понеже се изисква такава от негова страна, за да влезе тук след Лондон.

Трудно е да се фокусирам само върху един от многото проблеми, които изникнаха след това ходене там: поведението на Хардин, Ванс и Триш, смъртта на баща ми, шийката на матката ми… край няма. От една страна, облекчението, което изпитах, след като казах на Хардин за безплодието си, беше огромно, масивна тежест падна от гърдите ми. Но винаги има нещо друго, някоя друга изненада, която трябва да бъде хвърлена в лицето на един от двама ни. И сега тази друга изненада е Ню Йорк.

Не знам дали да му кажа сега, веднага след първия огромен удар. Не ми хареса как реагира след първата неприятна изненада, но съм му благодарна за разкаянието, след като така жестоко пренебрегна чувствата ми. Ако не беше спрял колата да се извини, не мисля, че някога щях да му проговоря. Не мога да преброя случаите, когато съм се заричала и съм си обещавала, че повече никога няма да чуе гласа ми. От мига, в който го видях, само това правя. И сега искам да мисля, че наистина бих отстоявала своето. Дължа го на себе си.

— За какво мислиш? — пита и затваря вратата на спалнята.

Отговарям без колебание:

— Че не бих ти проговорила никога повече.

— Моля? — прави крачка към мен, а аз отстъпвам назад.

— Ако не се беше извинил, никога нямаше да ти проговоря. Нямаше да имам какво повече да ти кажа.

Той въздъхва и прокарва ръка през косата си.

— Знам.

А аз не мога да спра да разсъждавам върху изреченото от него: „Така мислех наистина, но сега когато и това ми е отнето…“

Все още съм в шок. Никога не съм очаквала да чуя от устата му точно тези думи. Струваше ми се невъзможно да променя решението му, но — по утвърдена вече традиция — той сам се отказва от решенията си, след като някоя ужасна трагедия е помляла връзката ни.

— Ела тук — отваря ръце и ме чака да пристъпя към него. Колебая се. — Моля те, нека те успокоя, което трябваше да направя преди малко. Остави ме да ти говоря, говори ми и ти. Ще те слушам. Прости ми.

И както винаги, аз правя крачка към очакващата ме прегръдка. Сега ръцете му са различни — по-здрави и по-реални отпреди. Той ме притиска силно и опира брадичка в главата ми. Косата му е много пораснала — гъделичка кожата ми.

Усещам целувката му върху косата си.

— Кажи ми как се чувстваш, кажи ми всичко, което не си ми разказала досега — настоява и ме придърпва да седна на леглото до него. Той се обляга на възглавницата, а аз сядам с кръстосани под дупето крака и му казвам всичко. За първия преглед при лекаря, за подозренията ми още преди да заминем за Лондон. Споделям, че не съм искала той да знае, при което Хардин стиска зъби. Добавям, че не съм му казала, защото съм се страхувала, че ще се радва. Ръцете му се свиват в юмруци, но не продумва нищо, докато не му признавам, че съм била взела решение никога да не му казвам, да го пазя завинаги в тайна от него. Той се вдига на лакът и се приближава до мен.

— Защо? Как така?

— Мислех, че ще си щастлив от новината, а аз не исках да чуя как въздъхваш облекчено, задето няма да мога да родя деца. Затова реших, че е по-добре да запазя истината за себе си, отколкото да се изложа на риска да ме нараниш.

— Ако ми беше казала, преди да заминем, сега всичко щеше да е различно.

— Да, сигурна съм. Щеше да е в пъти по-лошо — излайвам насреща му. Силно се надявам, че не се опитва да обвинява мен за хаоса в Лондон. Само да е посмял! Но той се замисля, преценява думите си (още един напредък) и заявява:

— Да, права си, винаги си права.

— Радвам се, че не споделих с никого, особено преди да са ми казали със сигурност.

— Радвам се, че съобщи първо на мен — отвръща. Очите му са заковани в моите.

— Споделих с Ким — добавям. Изпитвам лека вина, че не казах първо на него, но той си е виновен: не беше до мен, когато трябваше да бъде, нищо че е нямал представа.

— Какво искаш да кажеш? Кога съобщи на Ким?

— Само споделих, че има такава вероятност.

— Значи Ким е знаела, а аз не?

— Да.

— А Ландън? И той ли знае? Карен? Ванс?

— Защо да казвам на Ванс? — не мога да контролирам злобния си тон. Пак започва да говори глупости.

— Кимбърли му е казала. И с Ландън ли сподели?

— Не, Хардин. Само с Кимбърли. Трябваше да кажа на някого, а не можех да разчитам достатъчно на теб, за да говорим за това.

— Аха — тонът му е груб, оскърбителен. Също като моя.

— Това е истината. Дори да не ти харесва да я чуеш. Мисля, че забравяш факта, че дори не ме искаше, преди баща ми да почине.