Анна Тод
След щастливия край (13)

Хардин

— По дяволите, Скот, станал си като мамут! — Джеймс е скокнал от дивана и вече върви към мен. — Колко си висок? Един и деветдесет?

В сравнение с Марк и Джеймс изглеждам огромен.

Очите на Джеймс са като от стъкло, а е едва един следобед.

— Един и осемдесет и нещо — поправям го, а той ме потупва приятелски по рамото.

— Жестоко, човече. Трябва да се обадя на всички и да им кажа, че си се върнал. Всички са тук, всички са живи.

После потърква ръце, сякаш планира нещо огромно, а аз дори не искам да знам какво е намислил.

Дали Теса е намерила куфара си? Дали е плакала? Или вече й е минало?

Не, не искам да знам отговорите на тези въпроси. Не искам да си представям лицето й, когато е отворила вратата. Не искам да мисля как се е почувствала, когато е видяла само един билет, набутан в предния джоб на куфара й. Бях извадил всичките си дрехи от куфара и сега са нахвърляни в багажника на колата.

Познавам я достатъчно добре, знам, че ще очаква да й се обадя и да й кажа довиждане, едно последно сбогом. Ще се опита да ме намери, преди да тръгне, преди напълно да се откаже. Но след този последен опит със сигурност ще се откаже. Няма да има избор, ще се наложи да се откаже, защото никога няма да ме намери, преди самолетът й да излети. Утре… утре ще е далече, далече от мен.

— Къде си, пич, к’во става? — пита Марк и размахва ръка пред лицето ми.

— Извинявай — отговарям автоматично. Но после се сещам… А ако се загуби, докато ме търси из Лондон? Какво ще правя?

Марк слага ръка около раменете ми и аз се принуждавам да слушам разговора им: кого ще поканят на голямото ми посрещане, изреждат стотици непознати имена, звънят по телефоните, говорят за луд купон, споменават час и поръчват алкохол.

Отивам в кухнята да търся чиста чаша, за да си сипя вода, и за първи път се оглеждам в апартамента им. Адски хаос и мръсотия. Така изглеждаше и онази къща в Америка всяка събота и неделя. А нашият апартамент не беше в такова състояние, не и когато Теса живееше с мен. Никога по плота нямаше нахвърляни стари кутии от пица или бира, нямаше естествено и бонг.

Пропадам. Дяволски добре знам, че се хлъзгам назад и надолу с бясна скорост. И като стана дума за бонг, няма нужда дори да поглеждам към Марк и Джеймс: знам какво правят. Чувам как водата в бонга бълбука и въздухът натежава от миризмата на трева.

Понеже съм мазохист, изваждам телефона от джоба си и го включвам.

Снимката на екрана ми е любимата. Поне засега. Напоследък ги сменям много често: всяка седмица имам нова любима. Но тази е самото съвършенство. Русата й коса пада върху раменете, слънцето я огрява и й придава блясък. Цялото й лице е озарено от истинска усмивка, очите й са присвити, нослето й е сбърчено по възможно най-сладкия начин. Смя ми се, след като ми се скара, че съм я плеснал по дупето пред Кимбърли. Направих снимката точно преди да избухне в смях, защото й бях прошепнал в ухото какви по-мръсни неща мога да й сторя пред отвратителната й приятелка.

Връщам се в хола. Джеймс грабва телефона от ръцете ми.

— Дай малко от това, с което се друсаш.

Вземам си телефона, преди да е успял да види снимката й.

— Много си докачлив — смее се Джеймс, докато сменям фона на екрана. Няма нужда да им подпалвам фитилите на тези шибаняци.

— Поканих Джанин — съобщава Марк и двамата избухват в смях.

— Тя ти е сестра! — казвам на Марк, обръщам се и соча Джеймс. — А ти я чука!

Не че това може да учуди някого: сестрата на Марк е чукала всеки един от приятелите на по-малкия си брат.

— Майната ти! — отвръща. Джеймс дърпа от бонга и ми го подава.

Теса ще ме убие. Ще е толкова разочарована. Не ми дава да пия, какво остава да пуша трева.

— Дърпай или го подай насам — подканва ме Марк.

— Ако Джанин идва, ще ти е нужно да си дръпнеш. Майчице, колко е секси, не е истина — обяснява Джеймс.

Минават часове, пуша и мисля, пуша и мисля, пуша и преди да разбера какво става, апартаментът е пълен с народ. Включително въпросното момиче.