Анна Тод
След щастливия край (42)

Теса

— Теси, Теси, ела тук! — вика баща ми от коридора.

Толкова е развълнуван. Ставам от малкото легло и тръгвам към него. Бързам, препъвам се във връзките на халата си. Опитвам се да ги завържа и бягам към хола, където майка ми и баща ми стоят до красивата елха. Лампичките греят. Така обичам Коледа. Винаги съм я обичала.

— Виж, Теси, взели сме ти подарък. Знам, че вече си голяма, но още щом го видях, реших да ти го купя.

Баща ми се усмихва, а майка ми се обляга на него.

Голяма ли съм?

Поглеждам към краката си и се опитвам да разбера какво се опитва да ми каже. Не съм голяма, не мисля.

Баща ми слага в ръката ми малка кутийка и аз нетърпеливо махам лъскавата панделка. Обичам подаръци. Рядко получавам, затова всеки един е от особено значение за мен. Докато късам хартията, поглеждам към майка си. Не мога да се начудя на вълнението й. Никога не съм я виждала така усмихната. А баща ми… имам някакво чувство, че не е нормално да е тук, но не се сещам защо.

— Хайде, отвори го — настоява той и аз махам капака на кутията.

Кимам и мушкам ръка, но веднага я издърпвам, защото нещо остро се забива в пръста ми. Много боли. Изпускам кутията на земята и от нея се изпада спринцовка. Когато поглеждам въпросително към родителите си, кожата на баща ми е станала бяла като на призрак, а очите му са празни. Усмивката на майка ми е все така ослепителна. По-ярка от слънцето… или поне така ми се струва.

Баща ми се навежда и грабва спринцовката от пода. Прави крачка към мен, стиска я в ръка, а аз не мога да мръдна краката си, за да избягам. Опитвам пак, но не искат да се движат. Сама и безпомощна срещу оръжието в ръката му.

— Теса! — Гласът на Ландън е истеричен, плаши ме. Ръцете му трескаво разтърсват тялото ми.

Не знам как успявам да седна. Тениската ми е мокра от пот. Поглеждам го и веднага след това проучвам ръката си за следи от спринцовка.

— Добре ли си? — продължава да вика.

Боря се за въздух, гърдите ме болят, търся гласа си. Поклащам глава, а Ландън ме прегръща и стиска в ръцете си.

— Чух те да пищиш и…

И млъква, когато в стаята нахлува Хардин. Очите му са подивели, бузите — зачервени.

— Какво става? — пита уплашено, отмества Ландън настрани и сяда на леглото до мен. — Какво има? Чух те да пищиш. — Ръката му е на бузата ми, палецът му гали кожата ми.

— Не знам. Сънувах.

— Какво сънува? — пак пита. Сега вече почти шепти, а палците му бавно се движат под очите ми и бършат сълзите.

— Нещо като това, което сънуваш ти — отговарям шепнешком.

Той въздъхва тежко.

— Откога? Откога имаш като моите сънища?

Отнема ми време да си събера мислите.

— Откакто го намерих. Сега се случва за втори път. Не знам откъде се взеха.

Болната му ръка е заровена в косата му и сърцето ми се свива, когато виждам познатия до болка жест.

— Сигурен съм, че всеки би имал кошмари, ако намери тялото… Мамка му. Извинявай. Трябва ми филтър за устата. Имаш ли нужда от нещо? Вода? — предлага. Опитва се да се усмихне, но не успява. Усмивката му е тъжна, крива. — Имам чувството, че ти предлагам вода за милионен път през последните няколко дни.

— Нека просто си легна да спя.

— Ще остана — звучи почти като команда.

— Не мисля, че… — не довършвам. Поглеждам към Ландън. За миг бях забравила, че е в стаята.

— Няма проблем — отвръща. Очите му се откъсват от моите и се отправят към стената зад мен. — Разбирам.

Когато раменете му се огъват под тежестта на поражението, трябва да събера всеки грам останало ми достойнство, самоуважение и сила, за да не се хвърля на врата му и да не го помоля да остане да спи при мен. Имам нужда от спокойствието, което само той може да ми даде, от ръцете му, обгърнали тялото ми. Копнея да сложа глава на гърдите му и да заспя. Искам да ми даде утеха и спокоен сън, така както аз винаги съм му давала, но той вече не е спасителната мрежа, на която преди съм разчитала. От друга страна, кога ли съм разчитала напълно? Винаги е бил в тази връзка само с единия си крак, винаги е бягал от мен, от нас, от любовта ни. Не мога да тичам след него за кой ли път. Просто нямам енергия да гоня нещо, което никога няма да мога да хвана… просто защото то не е реално.

Когато успявам да се върна в реалността, в стаята, на леглото си, Хардин вече го няма.

— Мини навътре — казва Ландън.

Така и правя. Докато заспивам, започвам да съжалявам за желанието си да върна времето назад и да не припарвам до Хардин Скот. Дори когато връзката ни е във вихъра на най-опустошителната си трагедия, не бих се отказала от нито една секунда. Не бих се отрекла от нас.

Не бих съжалявала за нито един миг, прекаран с него.