Анна Тод
След щастливия край (17)

Теса

— Това нещо е като малък компютър — казвам и натискам поредното копче на новата си играчка.

Моят нов айфон има повече функции от компютър. Прокарвам пръст по големия екран и натискам малката иконка на камерата. Когато виждам краката си под изкривен ъгъл, подскачам от изненада. Затварям камерата и натискам иконата на Safari. Търся Гугъл, защото… защото това е първият ми инстинкт. Този телефон е толкова странен. Обърква ме, но имам много време да се науча да работя с него.

Купих го едва преди десет минути и още съм в магазина. Всичко изглежда толкова просто, толкова лесно, но има прекалено много функции. Може би ще е забавно да разполагам с по-голям избор. Ще се занимавам с часове. С дни дори.

Минавам през опциите за избор на музика. Изумява ме мисълта, че ще имам безкрайно много песни, безкрайна музика, и то само с едно почукване с пръст.

— Искате ли да ви помогна да прехвърлите контактите и снимките си от стария телефон в новия? — пита младото момиче зад щанда.

Бях забравила, че стои срещу мен. Бях забравила и че Ландън е до мен, бях напълно погълната от новото забавление.

— Ами… не. Благодаря все пак.

— Сигурна ли сте? Отнема само секунда — пита пак тя и не спира да дъвче дъвката си.

— Запомнила съм всички номера, които са ми нужни.

Тя свива рамене и поглежда Ландън.

— Трябва да ми дадеш телефона си — казвам на Ландън.

Помня наизуст номерата на майка ми и на Ноа. Имам нужда от ново начало, от чисто начало. И новият ми, лъскав телефон, който е с едва няколко номера в картата, ще свърши тази работа. Знам, че преди упорствах и не исках да си купувам телефон, но сега не съжалявам. Чувствам се изумително свежа: никакви контакти, никакви снимки.

Ландън ми показва как да записвам новите телефони и излизаме от магазина.

— Ще ти покажа как да си сваляш музика. На този телефон е много по-лесно — уверява ме Ландън, усмихва се и завива към магистралата. Връщаме се от мола, където похарчих толкова пари за телефон, а можех да си купя дрехи за всеки ден от седмицата.

Ново начало, това е. Няма снимки, няма нищо. Никакви спомени. Така трябва да бъде. А не да прекарвам час след час в ровене на снимки.

Не знам къде да отида и какво да правя сега, но знам, че ако се държа за нещо, което никога не е съществувало дори, ще ме боли повече.

— Знаеш ли как е баща ми? — питам, докато обядваме.

— Кен се обади в събота. Казали му, че вече се адаптира. Първите няколко дни са най-тежките — обяснява и взема един картоф от чинията ми.

— Знаеш ли кога е възможно да го посетя? — питам. Ако всичко, което имам, е моят непознат допреди месец баща и верният ми приятел Ландън, искам да се държа за двамата колкото е възможно по-здраво.

— Не съм сигурен, но ще попитам, когато се приберем у дома — отвръща. Ландън ме поглежда, а аз притискам телефона до гърдите си, но не мисля за покупката си. Очите му са пълни със съчувствие. — Знам, че е минал само ден, но помисли ли вече за Ню Йорк? — пита той предпазливо.

— Да, помислих.

Истината е, че ще взема решение, след като лично говоря с Крисчън и Кимбърли. Чух се с тях сутринта и казаха, че се прибират в четвъртък. Не мога да разбера как така е едва вторник. Имам чувството, че съм се прибрала преди месеци.

Съзнанието ми отпътува при него… Какво прави? С кого е? Дали е докосвал онова момиче? Дали тя носи тениската му? Защо се измъчвам, като мисля за него? Толкова старателно избягвах да го правя, но сега виждам червените му очи, усещам връхчетата на пръстите му върху бузата си.

Когато на летището в Чикаго рових из багажа си, намерих една негова мръсна тениска. Болка и облекчение — това изпитах. Бях отворила да търся зарядното на телефона си, а намерих този пореден… удар. Няколко пъти се опитах да отида до кошчето за боклук и да я хвърля, но не събрах сили. Не можах. Сложих я в багажа си, дълбоко под моите дрехи.

Дотук с раздялата и с чисто новото начало. Но сега вече съм решила да се отърся. Колкото и да боли, колкото и да е трудно, колкото и да съзнавам, че целият ми свят е напълно унищожен и че съм съвсем сама, изоставена, изхвърлена…

Не.

Още в самолета реших да не си позволявам да мисля така. Иначе няма да стигна доникъде. Самосъжалението прави нещата само по-трудни.

— Мисля, че съм готова, но ми трябва малко време — казвам след минути.

— Добре. Ще заминем след около три седмици, в края на семестъра.

— Надявам се — въздъхвам и отчаяно се моля времето да минава бързо.

Минутка по минутка, после час, после ден, друг ден. Когато времето върви, аз вървя с него и това е добре за мен. Проблемът е, че не съм решила дали това е хубаво, или е лошо.