Анна Тод
След щастливия край (63)

Хардин

Излизам от къщата и едва сега се сещам, че Кен и Карен бяха там. Защо не се опитаха да ме спрат? Дали са били сигурни, че няма да му посегна? Не знам какво да мисля за това. Не знам и как се чувствам. Пролетният въздух не е свеж, не е ароматен, не е хладен и не ми помага да изляза от поредните лайна, в които затънах. Пак се плъзгам назад. Виждам само в червено, а не желая да е така. Не искам от ръцете ми да се изплъзне и малкото, което съм постигнал досега. Трябва да се задържа. Не бива да губя тази нова и много по-приятна версия на Хардин. Ако бях ударил Ландън, ако му бях набутал зъбите в гърлото, щях да загубя себе си. Новото ми „аз“ щеше да замине по дяволите. Щях да загубя и Теса.

Но пък кога ли съм я имал? Загубих я, когато я качих сама на самолета. И през цялото време е планирала това бягство. С Ландън. Двамата са заговорничили зад гърба ми, планирали са да ме оставят в лайняния щат, а те да тръгнат на голямо пътешествие из страната. Тя си седеше най-спокойно, остави ме да излея сърцето и душата си пред нея, да изглеждам като пълен глупак, да вярвам, да се надявам, а тя да ми се подиграва зад гърба.

Ландън успя да ме заблуди, че му пука за мен. Всички наоколо ме прецакват, лъжат ме, предават ме и вече ми писва. Хардин, глупакът Хардин, оня, за когото на никого не му пука. Оня, който винаги последен научава всичко. Това съм аз. Винаги съм бил глупакът и винаги ще бъда. Теса е единственият човек, който се опита да отдели време да… ме обича, да ме накара да повярвам, че заслужавам някой да ми посвети време… ей така, заради мен, да ми покаже нещо повече от безразличие.

Да, връзката ни не е от най-гладките. Допусках грешка след грешка, можех да направя нещата по съвсем различен начин, но за какво малтретиране ми говори? Никога не съм й посягал и няма да го сторя, тя го знае. Ако наистина мисли така за мен, за нас, значи няма надежда за тази връзка. Смятам, че съществува огромна разлика между нездрава връзка и връзка, в която единият е насилник. Повечето хора съдят прекалено бързо и никога не се поставят на мястото на тези, които трябва да ринат лайната, за да могат да дишат.

Вървя през тревата към дърветата в края на градината. Не знам къде отивам, не знам и какво ще правя, ако се върна в къщата, но трябва да се успокоя и да се концентрирам, преди да превъртя. Ландън, шибаният Ландън ме предизвика, просто искаше да ме накара да го ударя, но не усетих онзи адреналин като преди, за първи път не предвкусвах аромата на кръв от предстоящия бой.

За бога, защо ми каза да го ударя?

Защото е идиот, затова.

Ебалник.

Копеле.

Гъз.

Шибан идиот.

— Хардин? — носи се из тишината на мрака гласът на Теса. Трябва да помисля дали искам да говоря с нея. Прекалено съм ядосан, за да слушам обвиненията й и да търпя да ми се кара като на дете, че нападнах Ландън.

— Той започна — казвам и излизам пред дърветата. Няма защо да се крия. Ето, мога да го направя, мога да не се крия.

— Добре ли си? — гласът й е притеснен, но и някак мек.

— Ти как мислиш? — отговарям рязко и се взирам в мрака около нас.

— Аз…

— Моля те, спести си го. Знам какво ще кажеш. Ти си права, аз пак съм сгрешил, затова ще ми обясняваш, че не е бивало да нападам Ландън, и ще се цупиш.

Тя прави крачка към мен в същата секунда, в която аз неволно пристъпвам към нея. Колкото и да съм й ядосан, това момиче е като магнит, тегли ме. И винаги ще е така, винаги.

— Всъщност щях да се извиня. Знам, че беше много несправедливо да пазя това в тайна от теб. Искам да призная грешката си, а не да те обвинявам — казва нежно.

— Моля? Откога?

Напомням си, че съм й ядосан, но ми е трудно да си повтарям подобни неща, когато единственото, което искам в този миг, е да ме прегърне, да ми каже, че не съм чак такава голяма грешка на природата.

— Може ли да поговорим пак? Като на верандата — пита. Очите й са разширени и дори в мрака виждам надеждата в тях.

Иска да говорим, въпреки че избухнах така? Ще ми се да й напомня, че е имала предостатъчно време да говори… от мига, в който е решила да замине на другия край на континента, за да „сложи малко дистанция“ между нас. Но не продумвам, само пъшкам и кимам. Не, няма да й доставя това удоволствие да й отговоря, но кимане е добре. Облягам се на дървото зад мен. По изражението й разбирам, че не е очаквала да се съглася лесно на такъв разговор. Детето в мен се усмихва: пак успях да я изненадам.

Тя сяда на тревата и кръстосва крака под дупето си. Боса е.

— Гордея се с теб — казва и поглежда към мен. Светлините от верандата хвърлят малко светлина върху лицето й и аз виждам леката усмивка и гордостта в очите й.

— За какво? — питам. Чупя парченце от кората на дървото и чакам да ми отговори.

— Защото не нападна. Знам, че Ландън те предизвика, но ти не го удари. Това е голяма крачка за теб. Надявам се да разбираш колко много означава това за него.

Да бе. Не вярвам дори да му пука. Той ми заби нож в гърба!

— Нищо не означава.

— Напротив. Означава много.

Отделям малко паче от кората и го мятам на земята пред краката си.

— А за теб какво означава? — питам, забил поглед в дървото.

— Означава много повече — отвръща. Прокарва длан по тревата. — Означава ужасно много.

— Достатъчно много ли, за да те спра да заминеш? Казваш, че си горда, че означава много повече за теб, че съм добро момче, но въпреки това ме напускаш? — не мога да прикрия жалкото скимтене в гласа си.

— Хардин… — клати глава. Сто процента съм сигурен, че се опитва да си измисли оправдание.

— Именно Ландън знае какво означаваш за мен. Наясно е, че ти си линията на шибания ми живот, а не му е мигнало окото да те отведе далеч от мен. Ще те отмъкне на другия край на страната и аз ще съм този, който ще остане сам и излъган. А от това боли.

Тя въздъхва и захапва долната си устна.

— Когато казваш такива неща, забравям, че се боря срещу теб.

— Какво? — не разбирам. Прибирам косата от челото си, сядам на тревата до дървото и се облягам на него.

— Когато казваш такива неща… че съм линията на живота ти и как те боли, това ми припомня колко много те обичам.

Поглеждам я. Звучи толкова уверена, въпреки несигурността й в нашата връзка.

— Много добре знаеш, по дяволите. Знаеш, че не съм тотално лайно. — Може би трябваше да кажа: „Аз съм нищо без теб, обичай ме“, но не се замислих и изръсих моята си версия.

— Така е — усмихва се колебливо. — Ти си добър човек дори когато си зъл. Имам ужасния навик да ти натяквам за грешките ти, да ги развявам пред очите ти, а на практика не съм по-добра от теб. Дала съм своя лош принос във връзката ни. И съм също толкова виновна за това, че се превърна в една обречена връзка.

— Обречена? — питам. Мамка му, колко пъти трябва да чуя, че сме обречени?

— Съсипана, исках да кажа. Ние сме съсипани. Вината е толкова твоя, колкото е и моя.

— Защо да сме я съсипали? Защо не можем да поправим нещата заедно?

Тя си поема дъх и поглежда небето.

— Всъщност не знам — звучи точно толкова изненадана, колкото съм и аз.

— Ти не знаеш? — питам с усмивка. Луди сме. И двамата сме луди за връзване.

— Не знам, наистина. Просто така реших, а сега съм напълно объркана, защото ти действително се опитваш да се промениш и аз го виждам и чувствам.

— Вярно ли? — старая се да не давам вид на заинтересован, но гласът, разбира се, ме издава и звуча като мишка.

— Да, Хардин. Просто не съм сигурна какво да направя.

— Ню Йорк няма да ни помогне. Ню Йорк няма да бъде това ново начало, както вероятно си представяш. И двамата знаем, че за теб това е лесният изход. Но назад._ От нас._

— И това осъзнавам — отвръща. Тя хваща няколко стръка трева и ги изскубва от корените. Не мога да не се усмихна, защото дори това знам за нея: винаги, когато седне на тревата, започва да я скубе.

— Колко време?

— Нямам представа. Наистина. Сега вече не искам и да заминавам. Но пък и тук нещата не вървят. — Смръщва лице. Буквално наблюдавам как Теса се затваря в себе си.

— Тук си прекарала целия си живот, Теса.

Тя примигва, поема си дъх и разпилява стръкчетата трева върху стъпалото си.

— Именно.