Анна Тод
След щастливия край (62)

Теса

Всеки път, когато по време на вечерята София споменеше Ню Йорк, изпадах в паника. Знам, че аз започнах разговора, знам, но само за да отвлека вниманието на всички от Ландън. Беше толкова объркан и аз казах първото нещо, което ми дойде на ума. Но за зла беда, това беше единствената тема, която не биваше да започваме пред Хардин.

Трябва да му кажа тази вечер. Просто е смешно, незряло е от моя страна да пазя от него такова важно нещо в тайна. Прогресът, който постигна, или ще му помогне, или не. Хардин може и да гръмне. Никога не съм сигурна какво да очаквам от него, но със сигурност знам две неща: че не съм отговорна за начина, по който ще реагира, и че му дължа жеста да му го кажа сама.

Облягам се на вратата на кухнята и гледам как Карен забърсва печката с влажна кърпа. Кен се е преместил на стола в хола и вече е заспал. Ландън и София седят на масата в столовата и мълчат. Ландън се опитва да й отправи крадешком някой и друг поглед, а тя обикновено го хваща и му се усмихва широко. София има красива усмивка. Не знам какво да мисля, май не съм сигурна, че Ландън е готов за нова връзка след края на предишната, просъществувала дълго, но коя съм аз, че да изказвам мнения за връзките на хората?

Както съм застанала между кухнята, трапезарията и хола, мога да наблюдавам хората, които обичам най-много в живота си, тези, които означават всичко за мен. Сред тях е най-важният — Хардин. Той седи тихо на дивана и гледа в стената с празен поглед. Мисълта, че ще отиде на церемонията по завършването си, ме кара да се усмихвам. Не мога да си го представя в роба и с шапка на главата, но очаквам с нетърпение да го видя. Знам колко много означава това за Кен, който често е казвал, че дори не е очаквал Хардин да успее да завърши колежа. Но макар историята за тяхното минало да не е вече заровена тайна, бях сигурна, че Кен не е допускал Хардин да промени решението си и все пак да участва в една обикновена, традиционна церемония. Защото Хардин Скот е всичко друго, но не и поддръжник на традициите и със сигурност не е обикновен човек.

Притискам пръст до челото си, сякаш да накарам мозъка си да заработи.

Как да му кажа сега? А ако иска да дойде с мен в Ню Йорк? Дали би направил такова нещо? И ако предложи, дали да се съглася?

Чувствам очите му върху себе си. Обръщам се и не се изненадвам, когато виждам как погледът му ме изучава. Очите му са любопитни, устните му са свити в мека черта. Усмихвам се с най-чаровната си усмивка, която трябва да му каже, че съм добре и че просто съм се замислила, но явно не успявам да го убедя, защото той става и тръгва към мен. След секунди дланта му е на стената зад мен, а тялото му е надвесено над моето.

— Какво има? — пита.

Ландън откъсва очи от София и поглежда към нас.

— Трябва да поговорим за нещо — признавам тихо, но Хардин не изглежда притеснен, а би трябвало. Само ако знаеше за какво ще е разговорът…

— Добре. Какво става?

Прекалено е близо до мен. Когато се опитвам да се измъкна, разбирам, че ме е заклещил в ъгъла. Той вдига и другата си ръка и напълно ме блокира. Поглеждам го в очите — весели са, на устните му танцува усмивка. Гледам го и мълча. Устата ми е суха и когато се опитвам да заговоря, започвам да кашлям. Винаги се случва така, когато си в киното, в театъра, където цари пълно мълчание. Или пък в църквата. Или когато имаш да признаваш нещо важно. С две думи — в ситуации, когато кашлицата не е уместна. Като сега например.

Кашлям, а Хардин ме гледа ужасен, сякаш умирам пред очите му. Отдръпва се, тръгва устремено към кухнята и за около тридесети път тази седмица се връща с чаша вода. Хладната течност успокоява раздразненото ми гърло. Цялото ми тяло се бори, иска да се откажа от този разговор, страхувам се да му съобщя, знам какви ще са последиците и искам едновременно да се потупам по гърба и да се изритам в лицето. Ако успея да го направя, Хардин може би ще се почувства виновен заради ненормалното ми поведение и ще смени темата на разговора.

— Какво става? С каква скорост се движи мозъкът ти? Една миля в минута — пита. Подава ръка да вземе празната чаша, а аз клатя глава, за да отрека. — Не, не, знам, че става нещо. Мислиш прекалено бързо.

— Може ли да излезем навън?

Обръщам се към вратата на верандата, за да му стане ясно, че няма да водя този разговор пред публика. По дяволите, ако му кажа да се върнем в Сиатъл, за да го обсъдим, няма да възрази, ще кара чак дотам. И по-далеч да поискам — по-далеч ще иде. Колкото по-далеч, толкова по-добре.

— Навън? Защо?

— Искам да говорим насаме.

— Добре, разбира се.

Правя крачка напред и си мисля, че ако успея да го отведа навън, ще съумея и да поведа самия разговор, а ако успея да поведа разговора, ще имам контрол над положението и няма да позволя на Хардин да унищожи всичко… може би. Дори когато усещам пръстите му около моите, не дърпам ръката си.

Навън е толкова тихо — само приглушеният говор от телевизора, където тече криминален сериал, който приспа Кен, и шумът на съдомиялната. Колкото повече се отдалечаваме от вратата, толкова по-тихо се чуват и тези звуци. Оставам сама насред хаоса в мислите ми и тананикането на Хардин. Благодарна съм, че поне тази песничка изпълва въздуха, но и ме дразни, защото не мога да се концентрирам. В същото време е хубаво да не мисля само за бомбата, която ще падне всеки миг, и за взрива, който ще последва. Разполагам с няколко минути да го успокоя, преди да му кажа и да обясня, след това всичко ще литне във въздуха.

— Казвай! — подканя ме и взема един от столовете на верандата.

Ето че замина и последният ми шанс да го подготвя — Хардин не е в настроение да чака. Той сяда и обляга лакти на масата между нас. Свивам се на стола срещу него и се чудя къде да си сложа ръцете. Първо на масата, после в скута ми, пак на масата, докато най-сетне той слага длани върху тях, за да успокои треперещите ми пръсти.

— Спокойно — казва нежно. Ръката му е толкова топла, дава ми искрица спокойствие, макар и за малко.

— Скрих от теб нещо важно и ще полудея, ако не ти кажа сега. Трябва да го направя. Знам, че не е сега времето, но е редно да го чуеш от мен, преди да си го чул от някой друг или да научиш по друг начин.

Той вдига ръцете си от масата и се обляга назад.

— Какво си направила? — пита. Долавям подозрението и тревогата в дишането му, макар че се опитва да го контролира.

— Нищо — бързам да отговоря. — Не е това, което вече си мислиш.

— Не си… — започва, премигвайки няколко пъти. — Не си била… с някой друг, нали?

— Не, не съм! — гласът ми е писклив, клатя глава да отрека. — Не, не е нищо такова. Просто взех едно решение, но не съм ти казала за него. Не съм била с никого.

Не знам дали съм облекчена или обидена от първоначалната му реакция. Облекчена съм, защото преместването ми в Ню Йорк няма да е така болезнено за Хардин, както ако бях спала с друг мъж, но съм обидена, защото досега трябваше да ме е опознал достатъчно добре и да знае, че това не може да се случи. Да, имам своя принос в сферата на взаимното нараняване, предимно когато се забърках със Зед, но никога не бих правила секс с друг мъж.

— Добре, тогава няма да е толкова страшно — отвръща. Прокарва ръка през косата си, спуска я назад и масажира мускулите на врата си. Поемам си дъх и решавам да хвърля бомбата. Ето тук, на масата.

— Ами…

Той обаче вдига ръка и ме спира.

— Чакай, искаш ли, преди да ми кажеш какво решение си взела, да ми обясниш защо си го взела, че те е толкова страх?

— Добре — въздъхвам сконфузено и започвам да подреждам мислите си, докато той ме гледа с търпеливи очи.

Откъде да започна? Това е много по-трудно, отколкото да му кажа директно истината, но е по-лесно да го подготвя за нея. Като се замисля сега, никога не сме водили такъв разговор. Винаги, когато се е случвало нещо драматично, когато сме били на ръба на поредната катастрофа, винаги сме разбирали от някого другиго.

Поглеждам го. Искам да попия всеки милиметър от прекрасното му лице, да запомня как зелените му очи могат да гледат търпеливо. Розовият цвят на устните му е толкова привлекателен, така ме примамва, но помня също как изглеждаха, когато бяха разцепени и по тях имаше кръв от побой. Помня пиърсинга му и колко бързо се превърна в любимото ми местенце от лицето му. С тъга си спомням усещането от допира на хладния метал по топлите ми устни. Спомням си как засмукваше метала в устата си, когато беше замислен, и колко съблазнителен изглеждаше в такива моменти. Спомням си онази нощ, когато ме заведе на кънки и се стараеше да ми покаже, че може да е „нормален“ приятел. Беше нервен, притеснен, но и закачлив, вече беше махнал пиърсинга си. Каза ми, че го е направил, защото му е омръзнало да го носи, но и до днес мисля, че го направи, за да докаже нещо на мен и на себе си. В началото халките му ми липсваха. И сега понякога ми липсват, но все още ценя жеста му да ги махне, колкото и секси и неустоим да изглеждаше с тях, защото този жест символизираше нещо.

— Хардин вика Теса. Чуваме ли се? — казва с усмивка и опира брадичка в дланта си.

— Да — усмихвам се още по-притеснено. — Ами… взех това решение, защото имаме нужда да бъдем известно време далеч един от друг. И това ми се стори единственият възможен начин да го направим.

— Далеч един от друг, а? Все още? Още време? — пита. Очите му ме притискат.

— Да, време да сме далеч един от друг. В момента всичко между нас е пълен хаос. Искам да има разстояние между нас. Но този път наистина. Знам, че си го казваме много често, а все се получава старата песен на нов глас. И пак подминаваме съществените неща, пътуваме с часове от тук до Сиатъл и обратно. После до Лондон и обратно в Америка. Реално… ние просто разширяваме диаметъра на този хаос, пръскаме го по целия свят. — Поглеждам го в очите, но изражението му е напълно неразгадаемо. Отмествам очи встрани.

— Наистина ли тоя хаос е чак толкова страшен? — гласът му е мек.

— Времето, през което се караме, е повече от времето, през което се разбираме.

— Това не е вярно — отрича. Подръпва тениската около врата си. — Технически погледнато, това не е истина, Тес. Може да ти се струва така, но не е. Ако се обърнеш назад и се огледаш за всичко, през което минахме, сме прекарали повече време да се смеем, да четем, да се шегуваме. И в леглото. Искам да кажа… да, прекарали сме много време в леглото — повтаря. Усмивката му е незабележима, тъжна и започвам да усещам, че сигурността ме напуска, защитната ми стена пада.

— Ние разрешаваме всеки проблем със секс, а това не е здравословна връзка — отвръщам и се опитвам да докажа втора точка от несъществуващия план.

— Сексът не е здравословен? Как така? — недоумява. Погледът му е напрегнат. — Това не е само секс, Теса, това е любов, това е доверие. Да, сексът между нас е страхотен, невероятен, умопомрачителен, но не забравяй защо го правим. Не те чукам само за да задоволя инстинктите си. Правя го, защото те обичам, защото ти ме обичаш, защото ценя доверието, което поднасяш в ръцете ми, когато ми позволяваш да те докосвам по начина, по който го правя.

Така е. И във всичко, което казва, има логика, само че… не трябваше да има логика. Колкото и да се опитвам да бъда предпазлива, не мога да не се съглася с него. Усещам как Ню Йорк се отдалечава все повече и повече и решавам да пусна бомбата. По-добре сега, отколкото по-късно.

— Замислял ли си се някога за това какви са признаците, когато в една връзка единият малтретира другия?

— Малтретира? — звучи, сякаш не му достига въздух. — Считаш, че те малтретирам? Никога не съм те докоснал, никога и няма да го направя!

Гледам в ръцете си и продължавам с истината (моята истина) напред.

— Не, нямах това предвид. Имах предвид двама ни, как правим неща, които биха наранили другия. Не те обвинявам във физическо насилие.

Той въздъхва и прокарва двете си ръце през косата, което е знак, че започва да изпада в паника.

— Добре, значи става дума за нещо повече от някакво глупаво решение да не живееш с мен в Сиатъл — казва. После млъква и ме поглежда. Никога не съм го виждала толкова сериозен. — Теса, ще те попитам нещо и искам честен отговор. Не желая да ме лъжеш, да замазваш, няма да имаш време „да си помислиш“. Просто ми кажи първото, което ти дойде на ума.

Не знам накъде бие, но се съгласявам.

— Кое е най-лошото нещо, което съм ти причинил? Кое е най-гадното, най-противното нещо, през което си минала заради мен?

Започвам да прехвърлям мислено последните осем месеца, но той кашля, за да ми напомни, че трябва да кажа първото, за което се сетя. Размърдвам се на стола. Никак не ми се иска да се връщам на точно този спомен. Не желая да го правя и в бъдеще. Никога. Но накрая просто признавам:

— Облогът. Това, че ме накара да се почувствам като истинска глупачка, че си извършил нещо такова зад гърба ми, докато аз се влюбвах в теб.

Хардин изглежда замислен, изгубен, сякаш не е тук.

— Ако имаше възможност да се върнеш назад във времето, би ли поправила тази моя грешка?

Този път ми трябва време да обмисля отговора си, наистина да го обмисля. Отговаряла съм на този въпрос безброй пъти и преди. Многократно съм променяла становището си, но сега имам чувството, че отговорът ми има някакво различно звучене… трябва да кажа окончателно дали бих променила нещата, или не. И изглежда толкова… фаталистично, задължаващо, сякаш единствено сега има някакво значение.

Слънцето клони към залез и се скрива зад гъстите дървета, извисяващи се около дома на семейство Скот. Осветлението на верандата се включва автоматично.

— Не, не бих променила нищо — казвам по-скоро на себе си.

Хардин кима, сякаш е знаел точно какъв ще бъде отговорът ми.

— Добре, след това кое идва в класацията?

— Когато провали сделката ми за апартамента в Сиатъл.

— Наистина ли? — изглежда изненадан от отговора ми.

— Да.

— Защо това пък? Кое те вбеси тогава?

— Фактът, че се опита да вземеш под свой контрол моите решения и че не ми каза истината.

— Няма да се оправдавам, защото знам, че беше много голяма грешка.

— И? — питам. Надявам се да има какво да добави по този въпрос.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш. Не биваше да го правя, трябваше да говоря с теб, а не да се мъча да те спра да не заминаваш за Сиатъл. Но тогава мозъкът ми беше напълно прецакан, все още е, но сега се старая и е по-различно от тогава.

Не знам как да отговоря на това. Съгласна съм, че не биваше да го прави, съгласна съм също, че сега се старае и действително е по-различно. Поглеждам чистите му зелени очи и вече трудно си спомням защо изобщо исках да водим този разговор.

— Внушила си си тази идея, изградила си си този идеал — или някой ти го е насадил, или си видяла по телевизията или в някой филм или книга, — но истината, бебо, е, че реалният живот е шибан и труден. Няма перфектна връзка, няма мъж, който се отнася с една жена точно по начина, по който тя иска — казва. Вдига ръка, за да ме помоли да не го прекъсвам. — Не твърдя, че това е правилно. Изслушай ме: казвам само, че ако ти и още няколко души в този объркан и вечно недоволен свят започнете да обръщате по-голямо внимание на детайлите и лайната зад кулисите, ще гледате на нещата по различен начин. Ние не сме съвършени, Теса. Аз не съм, но те обичам, въпреки че и ти не си перфектна — продължава. Гримасата му показва, че се изразява по възможно най-мекия и безобиден начин. — Причинил съм ти много и ужасни неща, изнасял съм тази реч хиляди пъти, но нещо в мен се е променило и ти го знаеш много добре.

Хардин млъква. Заглеждам се в небето зад него. Слънцето е много ниско зад дърветата. Чакам го съвсем да изчезне и отговарям:

— Мисля, че този път стигнахме прекалено далеч. И двамата направихме ужасно много грешки.

— Ще бъде само загуба на време да се опитваме да поправим тези грешки. Наясно си.

— Загуба на какво? Време? Нямаме много време за губене — приближавам се към неизбежното.

— Ние имаме цялото време на света. Млади сме. Ще завърша, ще живеем в Сиатъл. Знам, че ти се гади от моите глупости, но аз егоистично разчитам любовта ти да ми помогне да те убедя, че заслужаваме един последен шанс.

— А това, което аз причиних на теб? Обиждала съм те. И всички онези неща със Зед?

Когато споменавам името на Зед, захапвам устни и поглеждам встрани. Пръстите на Хардин потропват върху стъклото на масата.

— Първо, Зед няма място в този разговор. Правила си глупави грешки, също и аз. Нито ти, нито аз имахме представа какво е да градиш истинска връзка. Може и да си живяла с такова убеждение заради отношенията си с Ноа, но нека бъдем реалистични — две години сте били като втори братовчеди, които от време на време се целуват. Това не е била истинска връзка. — Гледам го с гняв и чакам да продължи да копае дупката, с която се е захванал. — А що се отнася до обидите от твоя страна, случвало се е много рядко… — казва. Усмихва се, а аз се питам кой е този мъж пред мен. — Всички се обиждат. Съжалявам, но дори жената на пастора на майка ти го нарича задник понякога. Вероятно не му го казва в лицето, но все тая. Аз предпочитам да ме наречеш задник в очите ми.

— Имаш обяснение за всичко, нали?

— Не, не за всичко, но знам, че седиш срещу мен и търсиш начин да се измъкнеш от ситуацията, а аз ще направя всичко по силите си, за да си наясно какво казваш сега и какво ще ми кажеш след малко.

— Откога комуникираме по този начин? — питам. Не мога да не се учудя на липсата на викове и писъци от страна и на двама ни. Хардин скръства ръце пред гърдите си и започва да човърка олющените краища на гипса си.

— От… сега. Откакто… не знам… откакто разбрах, че другите ми похвати не работят в наша полза. Защо пък да не опитаме така?

— Защо се стараеш всичко да изглежда толкова лесно? Ако беше лесно, щяхме да го направим досега.

— Не, аз не бях такъв, какъвто съм сега — настоява. Гледа ме и чака да проговоря.

— Не е лесно. Времето, което загубихме, за да стигнем дотук, има значение, Хардин. Има значение, че минахме през това, и сега аз се нуждая да остана сама. Трябва да разбера коя съм и какво искам да направя с живота си и как да го постигна. Това следва да направя сама — изричам думите с пълна увереност, но в устата ми остава вкус на киселина.

— Значи си взела окончателно решение да не живееш с мен в Сиатъл? Затова ли си така затворена по отношение на мен и не искаш и да чуеш какво ти казвам?

— Слушам те, но вече съм решила. Не мога да остана в този вечен цикъл. Не само с теб. Аз самата съм в този цикъл, вечно напред-назад със себе си.

— Не ти вярвам поради една-единствена причина — звучиш, сякаш сама искаш да си вярваш — отвръща. Обляга се на възглавничката на стола и вдига краката си на масата. — Къде ти е новото жилище тогава? В кой квартал на Сиатъл?

— Не е в Сиатъл — казвам троснато. Изведнъж езикът ми е станал оловен. Не мога да изрека и дума.

— Къде тогава? Някъде из покрайнините? — пита с голяма доза сарказъм.

— В Ню Йорк, Хардин. Искам да…

И едва сега започва да ми вярва.

— Ню Йорк? — недоумява. Сваля краката си от масата и се изправя. — Говориш за град Ню Йорк? Или става дума за малко предградие на Сиатъл, за което не знам?

— За град Ню Йорк — пояснявам. Той започва да крачи по верандата. — Заминавам след седмица.

Хардин не казва нищо. Само кубинките му топуркат по дъските.

— Кога реши? — пита след много време.

— След Лондон и след като баща ми почина.

Ставам.

— Значи моята издънка те е подтикнала да си опаковаш багажа и да заминеш за Ню Йорк. Та ти не си излизала от щата! Кое те кара да мислиш, че можеш да живееш на такова място?

Реакцията му разбужда защитните ми инстинкти.

— Мога да живея където си искам. Не се опитвай да ме изкараш неспособна, не ме подценявай.

— Да те подценявам ли? Теса, ти си хиляди пъти по-добра от мен във всичко. Не те подценявам. Само попитах защо смяташ, че можеш да живееш в град като Ню Йорк. И къде изобщо ще живееш?

— С Ландън.

Очите му се разширяват.

— Ландън? — пита. Ето, това е погледът, който очаквах и който се молех да не видя. Но сега когато го забелязвам на лицето му, ми става — за жалост — по-спокойно и не толкова гузно. До този момент Хардин приемаше всичко така добре. Беше спокоен, проявяваше разбиране, подбираше думите си. Изумяваше ме. Но това вече ми е познато. Добре ми е да съм сред нещо познато. Този поглед означава, че Хардин се мъчи да контролира гнева си.

— Ландън? Ти и Ландън заминавате за Ню Йорк?

— Да, той вече беше уредил заминаването си и аз…

— Чия беше идеята? Твоя или негова?

Гласът му е тих. Осъзнавам, че е много по-малко ядосан, отколкото очаквах. Но е наранен. Хардин е наранен, чувства се предаден и тази енергия започва да навлиза под кожата му. Не искам да му казвам, че Ландън ми предложи да замина. Не искам да му казвам, че Ландън и Кен ми помогнаха с препоръчителните писма и с пакета за кандидатстване.

— Ще пропусна летния семестър — обяснявам с надеждата да го накарам да забрави въпроса си. Той се обръща към мен със зачервени бузи, с подивели очи и стиснати до тялото юмруци.

— Той ти е предложил, нали? Знаел е през цялото време, знаел е, докато аз вярвах, че сме приятели… братя… Всичко е ставало зад гърба ми.

— Хардин, не е така — започвам да защитавам Ландън.

— Точно така е. Това е истината, но вие двамата сте… нещо съвсем друго — сега вече крещи и размахва ръце пред тялото си като обезумял. — Ти седеше, гледаше ме и ме слушаше, правейки ме на глупак, докато ти предлагах брак и осиновяване на деца, а си била наясно. През цялото време си била наясно, че ме напускаш. Оставила си ме в пълна заблуда.

Посоката на стъпките му се променя и аз бягам да го спра.

— Не влизай такъв там, моля те. Остани да поговорим. Имаме да говорим за толкова много неща.

— Престани, просто престани!

Опитвам се да го докосна по рамото, но той не ми позволява. Отваря вратата с такъв замах, че пантите скърцат и поддават. Вървя плътно зад него и се моля да не направи това, което знам, че ще направи, това, което прави винаги, когато нещо лошо се случи в живота му, в живота ни.

— Ландън!

Слава богу, че поне Кен и Карен са се качили горе.

— Какво? — вика Ландън от столовата.

Тръгвам след Хардин натам. София и Ландън все още седят на масата. Пред тях има почти празна чиния с десерт. Хардин влиза в столовата като влак, със стиснати зъби и юмруци. Изражението на Ландън се променя.

— Какво става? — пита внимателно Ландън и оглежда доведения си брат, след което поглежда към мен.

— Не гледай нея, а мен — вика Хардин.

София подскача на стола си, забелязвайки как съм се скрила зад Хардин.

— Хардин, той не е направил нищо лошо. Той е най-добрият ми приятел и само се опитваше да ми помогне — казвам. Знам на какво е способен Хардин и мисълта, че Ландън ще го отнесе, кара стомаха ми да се обърне няколко пъти. Гади ми се. Хардин не ме поглежда, но ми казва достатъчно високо:

— Не се бъркай, Теса.

— За какво става дума? — пита Ландън, но подозирам, че се е досетил какво е вбесило Хардин. — Чакай, за Ню Йорк ли се касае?

— Да, мамка му, да, за шибания Ню Йорк — крещи Хардин, а София го гледа, сякаш ще го убие с поглед. Сега вече решавам, че нямам нищо против София и Ландън да бъдат нещо повече от съседи в приятелски отношения.

— Когато я поканих да дойде с мен, исках само да й помогна. Ти беше скъсал с нея и тя беше съкрушена, напълно смазана. Тогава Ню Йорк беше най-доброто решение за нея — обяснява спокойно Ландън.

— Знаеш ли колко си зле? Преструваш се, че си ми приятел, а после правиш това зад гърба ми? — Хардин пак започва да крачи. Този път в по-малък кръг.

— Не съм се преструвал. Ти пак се издъни и аз се опитах да й помогна — крещи Ландън. — Приятел съм и на двама ви.

Хардин прекосява стаята и хваща в юмрук ризата на Ландън.

— Да й помогнеш, като я заведеш далеч от мен? — продължава. Блъска го в стената. Сърцето ми ще изскочи.

— Беше прекалено надрусан, за да ти пука — крещи Ландън в лицето на Хардин.

Аз и София гледаме като препарирани. Познавам и двамата много по-добре от нея, а сега дори аз не нямам представа какво да кажа, нито какво да направя. Истински хаос: двамата крещят, Кен и Карен слизат по стълбите, чаши и чинии падат, докато Хардин влачи Ландън към стената.

— Знаел си много добре какво правиш! А аз ти имах доверие. Лайно гадно!

— Давай, удари ме! — вика.

Юмрукът на Хардин се вдига, но Ландън дори не мига. Крещя името на Хардин, мисля, че и Кен прави същото. Забелязвам как Карен дърпа Кен да не застава между двамата.

— Удари ме, Хардин. Толкова си силен и жесток! Давай, мамка му, удари ме — крещи пак Ландън.

— Да, точно това ще направя.

Ръката на Хардин се спуска надолу и веднага след това се вдига нагоре. Бузите на Ландън са червени от гняв, диша забързано, но не се страхува. Или поне не му личи. Изглежда ядосан, но в същото време е уверен. А аз… аз съм пълната противоположност на Ландън. Ако двамата мъже, които обичам най-много на света, се сбият, не знам какво ще правя. Поглеждам към Кен и Карен. Нямат вид на притеснени за Ландън, така ми се струва. Изглеждат прекалено спокойни дори когато двамата си крещят.

— Няма да го направиш — казва Ландън.

— Ще го направя и няма да ми мигне окото. Ще разбия тоя шибан гипс… — Хардин не довършва изречението, гледа Ландън в очите, поглежда ме, псува, сваля юмрука си, обръща се и излиза.

Ландън все още е опрян в стената. Изглежда така, сякаш самият той ще хване да счупи нещо. София е скокнала на крака и тръгва към него да го успокои. Карен и Кен си говорят нещо и след малко тръгват към Ландън. А аз… аз стоя в средата на стаята и се опитвам да разбера какво се случи току-що.

Ландън предизвика Хардин да го удари, Хардин беше наранен, чувстваше се предаден и измамен за пореден път от най-близките си хора и въпреки това не посегна.

Хардин Скот не прибегна до жестокост, дори в миг, в който беше смазан за пореден път.