Анна Тод
След щастливия край (36)

Теса

Усмихвам се фалшиво на поредния непознат без лице, после и на другия, и на другия, повтаряйки едно и също: колко им благодаря, че са дошли. Погребението беше кратко. Очевидно тази църква не гледа с добро око на идеята да се отдели повече внимание на един наркоман.

Няколко сухи думи и заучени фрази, три-четири клишета… и това беше. Само още няколко души, само още няколко насила изтръгнати съболезнования. Ако още веднъж чуя какъв страхотен мъж е бил баща ми, ще започна да пищя. Ще пищя с цяло гърло в средата на тая църква, пред очите на превзетите приятелки на майка ми, повечето от които никога не са виждали баща ми. Защо са тук? И какви лъжи им е наговорила майка ми, че не спират да го хвалят?

Не защото не мисля, че баща ми е бил добър човек. Не го познавах достатъчно добре, за да го съдя или укорявам. Но съм наясно с фактите: че ни напусна, когато бях дете, и че се върна в живота ми преди няколко месеца, и то по една огромна случайност. Ако не бях отишла с Хардин в онова студио за татуировки, вероятно никога нямаше да го срещна. Той не искаше да бъде част от живота ми. Той искаше да живее собствения си живот и да взима решения, които се въртят единствено и само около него. В това няма нищо лошо, наистина. Но не го разбирам. Не разбирам защо е избягал от отговорностите си само за да се превърне в бездомен наркоман. Спомням си как реагирах, когато Хардин ми спомена за първи път. Не можех да повярвам. И защо бях по-склонна да приема алкохолизма му, но не и зависимостта му от наркотиците? Просто акълът ми не го побираше. Мисля, че се опитвах да го накарам да изглежда по-достоен човек. В съзнанието ми. Започвам да проумявам, че Хардин е бил прав: аз съм толкова наивна. Наивна и глупава да търся доброто у хората, а те ми отвръщат по един и същи начин — доказват ми, че няма добро. Опровергават надеждите ми, внушават ми, че съм грешала. Винаги греша и вече започва да ми писва.

— Дамите искат да дойдат у нас след погребението, така че ще ми е нужда помощта ти веднага щом се приберем — казва майка ми след последната прегръдка с непозната жена.

— Кои са „дамите“? Откъде го познават? Изобщо познават ли го? — питам рязко.

Не мога да контролирам раздразнението в гласа си и веднага чувствам вина, но после идва гневът, когато забелязвам как майка ми се оглежда панически, за да види дали до слуха на „дамите“ не е стигнал непочтителният ми тон.

— Да, Тереза, някои го познаваха.

— Нека и аз да помогна — намесва се Карен, докато излизаме навън. — Ако няма проблем, разбира се?

Карен е усмихната, мила и съм й безкрайно признателна, че е тук. Толкова е съобразителна и сладка. Дори майка ми май я харесва.

— О, много мило, наистина — отговаря й с усмивка и се отдалечава, за да говори с някаква жена, която също виждам за първи път.

— Имаш ли нещо против и аз да дойда? Ако не е удобно, няма проблем. Знам, че Хардин е тук… но след като той ми се обади… — намесва се Зед.

— Разбира се, че ще дойдеш. Мина целия този път заради мен.

Не мога да се спра — очите ми вече сканират целия паркинг и търсят Хардин. Виждам, че Кен и Ландън се качват в колата на Кен, но Хардин не е там. Щеше ми се да бях поговорила с тях, но бяха седнали до Хардин и не исках да му отнема компанията.

По време на погребението се притеснявах, че Хардин ще каже на Кен истината за Ванс и Триш, ще я изръси пред всички. Знам, че на Хардин му е тежко, а когато е такъв, иска някой друг да страда с него. Надявам се да запази приличие и да подбере по-подходящ момент да разкрие болезнената истина. Знам, че не е лош човек; дълбоко в себе си Хардин има усет и е добър, но е лош само когато става дума за мен. Лош избор за мен.

Обръщам се към Зед, който дърпа някакво конче от ризата си.

— Искаш ли да вървим пеша? Не е много далеч. Двадесет минути максимум.

Той се съгласява и се измъкваме, преди майка ми да е успяла да ни наблъска в миниатюрната си кола. Точно сега няма да издържа затворена в такова малко пространство с нея. Търпението ми към нея започва да се изчерпва. Не искам да съм груба, но усещам как гневът ми се надига всеки път, когато майка ми приглади перфектно подредената си коса, съвършено накъдрена, разбира се.

Със Зед вървим в мълчание десет минути, след което той нарушава тишината.

— Искаш ли да говориш за това?

— Не знам. Каквото и да кажа, вероятно ще прозвучи налудничаво — отвръщам. Не искам Зед да знае колко съм се побъркала през последните дни. Освен това не е питал нищо за връзката ни с Хардин, за което съм му благодарна. Всяка дискусия, касаеща Хардин и мен, е табу.

— Опитай да видим дали ще ме изненадаш — предизвиква ме Зед с усмивка.

— Полудяла съм.

— В смисъл че си ядосана или наистина си полудяла?

— И двете — опитвам се да се усмихна. — Повече съм ядосана. Мислиш ли, че е грешно и лошо да съм ядосана на баща си, задето почина? — питам. Никак не ми харесва как звучат тези думи. Знам, че е грехота, но така се чувствам. И е по-добре да изпитвам гняв, отколкото нищо. Гневът ме разсейва от основните въпроси, а аз отчаяно се нуждая да стоя далеч от тях… поне засега.

— Не е грешно да си ядосана… но не е и правилно. Не мисля, че трябва да си му ядосана. Убеден съм, че не е знаел какво прави — казва. Зед ме поглежда, но аз извръщам очи.

— Много добре е знаел какво прави, когато донесе дрогата в онзи апартамент. Определено не е вярвал, че ще умре, но е допускал и такава вероятност. Гледал е само как да се надруса. Не е помислил за никого, освен за себе си и за нуждата си от дрога. — Преглъщам вината, която идва с тези думи. Обичах баща си, но не искам да лъжа. Предпочитам да излея чувствата си, да се освободя от тях.

— Не знам, Теса, не смятам, че е било точно така. Не мисля, че мога да се сърдя на някого, задето е починал, особено ако е някой от родителите.

— Той не ме е отгледал, той ме напусна, когато бях малко момиче.

Дали Зед знае тези неща? Не съм сигурна. Свикнала съм да говоря само с Хардин, който е наясно с всичко за мен, и понякога забравям, че останалите хора знаят единствено това, което си позволя да им кажа.

— Може би е напуснал, защото е чувствал, че така е по-добре за майка ти и теб — казва Зед в опита си да ме успокои, но не се получава.

Дразня се още повече, искам да пищя. Писна ми да слушам едно и също извинение от всекиго, от всички тези хора, опитващи се да ме заблудят, че искат само най-доброто за мен, но намират начин да защитят баща ми, който ме е напуснал за мое уж добро. Какъв егоист. Да зареже жена си и детето си сами!

— Не знам — въздъхвам. — Нека не говорим повече за това.

И не говорим. Мълчим през целия път до къщата на майка ми. Мъча се да не обръщам внимание на раздразнението в гласа й, когато пита защо съм се забавила.

— Слава богу, че Карен е тук да ми помогне — казва, когато влизам в кухнята.

Зед стои прав и се чуди дали да не се залови да помага. Майка ми веднага му подава кутия соленки и една чиния и само сочи с пръст, без дори да му обясни какво да прави. Кен и Ландън вече режат зеленчуци и подреждат плодове в най-красивите съдове на майка ми. Онези, които се вадят само когато трябва да се направи добро впечатление пред гостите.

— Да, слава богу, наистина — мърморя.

Мислех, че пролетният вятър ще ми помогне да се отърся от гнева, но това не се случва. Кухнята на майка ми е прекалено малка, прекалено претъпкана с народ и се задушавам. Освен това започват да влизат и някакви жени, облечени в най-официалните си тоалети, сякаш не са на погребение, а на парад на обноските.

— Имам нужда от малко въздух — казвам на Зед, когато майка ми хуква по коридора да търси нещо.

Колкото и да съм му благодарна, че мина целия тоя път да ме види, този разговор е в негов минус… и толкова. Убедена съм, че когато ми се поизбистри съзнанието, ще виждам нещата по съвсем различен начин. Но сега просто искам да съм сама.

Задната врата изскърцва и аз псувам. Дано майка ми да не е чула, че сега ще долети да ме извлече от задния двор и да ме вкара обратно в кухнята.

Слънцето е успяло да сътвори истинско чудо — калта е почти изсъхнала. Макар че в парника все още има мокри участъци, намирам сухи островчета, на които да стъпя. Не искам да унищожавам тези обувки, които майка ми не може да си позволи, но все пак е дала толкова пари за тях.

Периферното ми зрение улавя някакво движение. Изпадам в паника, но след малко зад един от рафтовете забелязвам Хардин. Очите му са бистри и с много големи черни кръгове под тях. Лицето му е бледо. Обичайният блясък на тъмната му кожа е изчезнал и на негово място се е появил някакъв призрачен абаносов цвят.

— Извинявай, не знаех, че си тук — казвам. Защо винаги бързам да се извинявам? Правя крачка назад към вратата. — Излизам.

— Няма проблем. По принцип това е твоето скривалище, забрави ли? — отвръща. Усмихва се едва забележимо, но дори тази малка призрачна усмивка е по-истинска от десетките фалшиви озъбени лица, които видях днес.

— Така е, но май трябва да се връщам.

Хващам дръжката на вратата, но той веднага ме спира. В мига, в който пръстите му докосват моите, дърпам ръката си като попарена. Той си поема дъх през зъби, наранен от реакцията ми. След секунда се съвзема, хваща дръжката, за да не изляза.

— Кажи ми защо дойде тук — пита с мек, но настоятелен тон.

— Просто… — подхващам. След разговора със Зед нямам желание да обсъждам ужасните си мисли относно смъртта на баща ми. — Нищо няма.

— Теса, кажи ми.

Познава ме достатъчно добре, за да разбере, че лъжа, а аз го познавам достатъчно добре, за да разбера, че няма да ме пусне да изляза, преди да му кажа.

Но защо да му казвам? Мога ли да му имам доверие?

Поглеждам го. Няма как да не забележа новата риза, която е облякъл. Трябва да я е купил специално за погребението, защото знам всяка една тениска и риза, с които разполага, а няма начин да е взел някаква дреха от Ноа. И бездруго ще му е прекалено малка. Ръкавът на ризата е разкопчан заради гипса.

— Теса — настоява. Горното копче на ризата му е разкопчано и яката е крива. Правя крачка назад.

— Не мисля, че трябва да правим това.

— Кое да не правим? Да говорим? Искам да знам от какво се криеш.

Каква простичка и все пак толкова тежка молба. Крия се от всичко. Крия се от прекалено много неща — дори не мога да ги изброя. Искам да му кажа всичко, но е прекалено лесно да се плъзна назад, прилагайки утвърдения модел. Не желая да играем повече тези игри. Не мога да издържа още една обиколка из ада. Той победи, а аз се уча… уча се как да приема победата му.

— И двамата знаем, че няма да излезеш от този парник, преди да ми кажеш, така че спести времето и енергията и на двама ни и ми кажи. — Разбирам, че се опитва да се шегува, но в очите му виждам само отчаяние.

— Полудяла съм.

— Разбира се, че си полудяла.

— Искам да кажа „полудяла“ в смисъл на „бясна“.

— Така е и редно.

— Така е редно? — поглеждам го.

— Да, по дяволите, така е редно. На твое място и аз щях да съм полудял.

Не, той не разбира какво се опитвам да му кажа.

— Бясна съм на баща ми, Хардин. Толкова съм му ядосана — казвам и чакам реакцията му.

— Аз също.

— Ти също?

— Да, по дяволите, да, аз също. И ти трябва да си ядосана на това магаре. Мъртъв или не, пак е магаре.

Не мога да спра смеха, който се плъзва между устните ми против волята ми.

— Не мислиш ли, че е грешно и нередно, дето вече дори не мога да бъда тъжна, защото съм му ядосана, че се самоуби? Точно това направи, самоуби се, съзнателно или не, без да помисли колко души ще нарани. Знам, че е егоистично да разсъждавам така, но точно така се чувствам.

Забивам поглед в земята. Срамувам се от думите си, но стоя зад тях и сега се чувствам много по-добре, отколкото бях там, навън, когато признанието ми увисна като грях. Надявам се думите ми да останат тук, надявам се също, ако баща ми е някъде там, горе, да не може да ги чуе.

Хардин слага пръсти под брадичката ми и вдига главата ми.

— Хей — изрича. Не се отдръпвам, когато ме докосва, но съм благодарна, че маха ръката си. — Не се срамувай от чувствата си. Той сам е виновен за смъртта си и никой друг не бива да поема неговата вина. Видях колко се вълнуваше, когато се върна в живота ти, и трябва да кажа, че е идиот, защото пренебрегна това, което имаше само за да се надруса — говори. Тонът му е груб. Но това са точните думи, от които имам нужда сега. После се засмива горчиво: — Но кой съм аз да го казвам.

Затваря очи и бавно клати глава. Веднага измествам разговора, за да бъде далеч от темата за отношенията ни.

— Не искам да проявявам неуважение към него. Гузно ми е, че се чувствам така.

— Майната му на това. Имаш право да се чувстваш както си искаш. Никой не може да те критикува за това.

— Иска ми се всички да мислеха като теб — въздъхвам. Знам, че не е здравословно за мен самата да споделям с Хардин и че трябва да стъпвам много внимателно, но знам и друго — той е единственият човек, който истински ме разбира.

— Теса, казвам го съвсем сериозно. Не позволявай на тези сноби да те карат да усещаш вина заради това, което си, и заради чувствата, които изпитваш.

Иска ми се да беше така просто. Ще ми се да съм като Хардин и да не ми пука какво си мислят и какво говорят хората за мен, но не мога да бъда като него. Грижа ме е, съчувствам на хората, разбирам ги дори когато знам, че не е редно и че в крайна сметка добротата ми ще се обърне срещу мен. Грижовността и човещината са хубаво нещо, но от тях боли прекалено често.

След няколко кратки минути с Хардин в парника почти целият ми гняв се е стопил. Нямам представа какво се е появило на негово място, но опустошаващият огън на беса се е смалил до една стабилна, постоянна пареща болка, която — отсега знам — няма да си иде дълго време.

— Тереза! — гласът на майка ми оглася целия двор и двамата едновременно сгърчваме лица от раздразнение.

— Нямам никакъв проблем да отида и да кажа на когото и да е от тях да си го начука, знаеш това, нали?

Очите му търсят хиляди отговори в моите. Кимам. Сигурна съм, че може да го направи, и една част от мен иска да го пусна сред онези жени, които нямат никаква работа тук.

— Знам. Извинявай, че си позволих да плача на рамото ти. Просто…

Вратата на парника се отваря и майка ми влиза.

— Тереза, моля те, ела вътре — заявява с авторитетен тон. Опитва се да прикрие гнева си към мен, но не успява, маската й се свлича, плъзва се надолу.

Хардин извръща очи от лицето на майка ми и ме поглежда:

— Така или иначе си тръгвах.

Спомням си, когато майка ми ни завари в коридора на общежитието. Както и всички месеци след тази случка. Беше толкова озверяла, а Хардин изглеждаше напълно съсипан, когато тръгнах с нея и Ноа. Тези дни ми изглеждат така… „архивни“ и простички. Нямах идея какво ни предстои. Никой от нас не знаеше.

— Защо изобщо си тук? — пита майка ми, докато вървя след нея към къщата.

Не й е работа да знае. Никога не би проумяла егоистичните ми чувства, а и аз никога не бих й имала доверие да ги споделя. Нито би разбрала защо говоря с Хардин, след като го отбягвах три дена.

Каквото и да й кажа, не би разбрала, защото моята майка по принцип не иска и не може да ме разбере.

Не отговарям на въпроса й. Мълча и ми се иска да бях имала възможността да задам на Хардин същия въпрос: той от какво се криеше в парника.