Анна Тод
След щастливия край (25)

Теса

— Сега ще те вдигна — казва познат глас, който не съм чувала от толкова много време.

Опитва се да ме успокои. Силните му ръце ме хващат и ме понасят като в люлка. Заравям глава в гърдите на Ноа и затварям очи. Гласът на майка ми също се чува отнякъде, въпреки че не я виждам.

— Какво й е? Защо не говори?

— В шок е. Скоро ще се съвземе — обяснява Кен.

— Какво да я правя, като не иска дори да говори? — захапва го веднага майка ми.

Ноа винаги е успявал да проникне по някакъв негов си начин в изкривената логика на майка ми, нещо, което никой друг не може.

— Карол, намери тялото на баща си едва преди няколко дни. По-леко.

Никога не съм чувствала по-голямо облекчение да съм близо и под защитата на Ноа. Благодарна съм, че го имам в живота си. Колкото и да обичам Ландън, колкото и да съм признателна на семейството му, трябва да ме изведат от тази къща. Имам нужда от най-стария си приятел. От човек, когото познавам отпреди.

Полудявам, сигурна съм. Съзнанието ми не работи нормално от мига, в който кракът ми прекрачи вратата на банята, за да намеря безжизненото тяло на баща си. Оттогава не съм в състояние да родя и една рационална мисъл. Помня как пищях името му и го разтърсвах толкова силно, че устата му се отвори и спринцовката падна от ръката му. Изтърколи се с кънтящ звук на пода, звук, който все още отеква в разбитото ми съзнание. Толкова обикновен звук. Толкова противен, страшен звук.

Ръката на баща ми се помръдна в моята и тогава усетих как нещо в мен се скършва. Може би е било мускулен спазъм, не знам, но за секунда надеждата ми, че е жив, пламна… само за да умре секунда след това, когато пак проверих пулса му. Нищо. И останах с поглед, впит в отворените му мъртви очи.

Ноа крачи бавно и ме изнася от къщата.

— Ще звънна на телефона й да видя как е. Моля те, вдигни, за да ми кажеш какво става — моли меко Ландън.

Искам да знам как е Ландън. Надявам се да не е видял това, което видях аз. Не помня.

Единствено помня, че държах главата на баща ми в ръцете си. Плачех или пищях — или и двете, — когато чух Ландън да влиза в апартамента. Спомням си, че трябваше да положи големи усилия, за да ме накара да пусна баща си. Следващите ми спомени са свързани вече с линейката, после пак имам черно петно, а накрая се свестих на пода в хола на семейство Скот.

— Непременно — обещава Ноа и чувам как входната врата се отваря.

По лицето ми се стичат хладни капки дъжд, отмивайки сълзите и мръсотията, наслоявали се там с дни.

— Всичко е наред. Отиваме си у дома. Всичко ще се оправи — прошепва Ноа и прибира мократа ми от дъжда коса от челото.

Не отварям очи. Притискам бузата си до гърдите му, така както притисках ухо до гърдите на баща си, но тогава единственото, което чух, беше… тишината на сърцето му. Никакъв пулс, никакво дихание.

— Всичко е наред — въздъхва пак Ноа като в онези времена, когато идваше да ме спаси по време на крясъците и скандалите у дома. Но сега няма зеленина, няма саксии с големи цветя, сред които да избягам и да се скрия.

— Отиваме си у дома — казва пак Ноа и ме слага в колата.

Ноа е мил човек и толкова се старае, но как така не знае, че аз нямам дом?

Стрелките на часовника почти не се движат. Колкото по-упорито ги гледам, толкова повече усещам подигравката им. И после се забавят още повече — с всяко „тик“ и всяко „так“ на стрелките. Старата ми стая е толкова голяма. Мога да се закълна, че беше съвсем малка, но сега ми изглежда необятна. Или пък аз се чувствам малка? Чувствам се по-лека. Много по-лека в сравнение с предишния път, когато спах тук. Имам усещането, че мога да се понеса във въздуха, без никой да забележи.

Мислите ми са луди, знам. Ноа ми го казва всеки път, когато се опитва да ме върне в реалността. Тук е, не е напускал стаята от мига, в който ме сложи да легна. Не знам кога е било това, изгубила съм представа за времето.

— Ще се оправиш, Теса. Времето лекува всичко. Помниш ли как проповедникът ни го обясняваше — говори. Сините очи на Ноа са разтревожени.

Кимам, мълча и гледам часовника, който вече се движи назад. Ноа пъха вилицата в чинията с храната, която седи тук от няколко часа.

— Майка ти ще влезе и ще те принуди да си изядеш вечерята. Късно е, а ти не си докоснала храната.

Поглеждам към прозореца. Навън се стъмва.

Кога изчезна слънцето? И защо не ме взе със себе си?

Ноа взема ръцете ми в своите и ме моли да го погледна:

— Поне изяж няколко хапки, за да те остави да си почиваш.

Поемам чинията — не искам да усложнявам положението на Ноа. Знам, че само изпълнява заповедите на майка ми. Приближавам хляба към устата си и се опитвам да не повърна, докато дъвча сухото месо. Преброявам пет хапки и ги преглъщам с водата, оставена на нощната масичка от сутринта.

— Искам да си затворя очите — казвам на Ноа, когато се опитва да ми даде няколко зърна грозде. — Не, не мога повече. — Бутам леко чинията и се опитвам да се преборя с огромното си желание да повърна.

Лягам и свивам колене към гърдите си. Ноа — просто защото това е милият и сладък Ноа — ми разказва онзи случай, когато се замервахме с грозде в църквата. Бяхме едва на дванадесет.

— Мисля, че това беше най-големият ни бунт — казва и се усмихва нежно.

Звукът на тихия му говор ме приспива.

— Няма да влизаш при нея. Само ти ни трябваш, че да се побърка съвсем. От няколко дни насам спи за първи път — чувам гласа на майка ми в коридора.

С кого говори? Не спя, нали? Облягам се на лакти и кръвта нахлува в главата ми. Ноа е тук, в леглото ми от детството, с мен. Толкова ми е познато. Разрошената ми коса се е пръснала върху главата на Ноа, но се чувствам различно, не на мястото си, изгубила съм всякаква ориентация.

— Не съм дошъл да я наранявам, Карол. Вече трябва да си го проумяла.

— Ти… — мъчи се да го прекъсне майка ми, но не успява.

— Освен това трябва да си разбрала, че мнението ти изобщо не ме интересува.

Вратата на спалнята ми се отваря и последният човек, когото мислех, че ще видя в този дом, минава покрай майка ми и нахлува. Ръката на Ноа е върху тялото ми и ме притиска надолу към леглото. В съня си ме стиска още по-силно.

При вида на Хардин гърлото ми започва да гори. От гледката на леглото зелените му очи се пълнят с гняв. Прекосява стаята и маха ръката на Ноа от тялото ми.

— Какво става, по…

Ноа се стряска и скача на крака.

Когато Хардин прави още една крачка към мен, аз се свивам назад и гърбът ми се удря в стената толкова силно, че изтласква въздуха от дробовете ми, но аз продължавам с опитите си да избягам от него, да се слея с тухлите. Започвам да кашлям и очите на Хардин омекват.

Защо е тук? Не е възможно да е тук. Не бива да е тук. Не го искам тук. Направи достатъчно злини и не може да се появи тук… ей така, за да събере боклука след разрушенията си.

— Мамка му! Добре ли си?

Татуираните му ръце се протягат към мен и аз правя единственото нещо, което ражда изкривеният ми мозък: пищя.