Анна Тод
След щастливия край (70)

Теса

В съня ми Хардин крещи — ясно, високо — и ме моли да спра.

Моли ме да спра. Какво е това?

Отварям очи и сядам в леглото.

— Спри! — вика пак.

Минават секунди, докато осъзная, че не сънувам и че това наистина е гласът на Хардин. Изскачам от стаята и бягам към хола, където той спи на дивана. Не пищи и не се мята като преди, но в гласа му има прекършена молба и болка.

— Моля те, спри.

Сърцето ми потъва.

— Хардин, моля те, събуди се — казвам спокойно и прокарвам пръсти по мокрите му рамене.

Очите му се отварят и ръцете му веднага търсят лицето ми. Сяда и ме придърпва в скута си. Знам, че е загубил ориентация. Не се дърпам. Не бих могла… дори и да искам. Минават тежки секунди на мълчание и накрая той обляга глава върху гърдите ми.

— Колко често? — питам. Сърцето ми се гърчи от болка за него.

— Само веднъж в седмицата. Или нещо такова. Сега вземам хапчета заради кошмарите, но тази вечер беше прекалено късно да ги пия.

— Съжалявам.

Опитвам се да не мисля за това, че не сме се виждали от месеци. За това как пак сме се подхлъзнали и вече се докосваме. Не ми пука. Никога няма да извърна глава, ако трябва да го успокоя. Никога. Независимо от обстоятелствата.

— Няма за какво да съжаляваш — отвръща. Лицето му е във врата ми, а ръцете са обгърнали кръста ми. — Извинявай, че те събудих.

— Не, не говори така — изричам и се облягам назад.

— Липсваше ми — казва. Прозява се и придърпва тялото ми към гърдите си, ляга назад и ме повлича със себе си.

— И ти на мен.

Усещам устните му, които се докосват до челото ми. Потръпвам от познатия топъл допир.

Няма логика. Как е възможно толкова лесно да се окажа отново в ръцете на Хардин?

— Харесва ми колко реално, колко истински те усещам. Знаеш, че това чувство никога няма да си отиде, нали?

Търся някаква логика, отчаяно я търся.

— Сега и двамата имаме различен живот.

— Аз все още те чакам да видиш, да разбереш. Това е всичко.

— Кое да разбера?

Той не ми отговаря. Поглеждам го — очите му са затворени, устните са леко разтворени. Вече спи.

Събуждам се от шума на кафемашината. Първото нещо, което виждам, е лицето на Хардин. Не съм сигурна какво е доминиращото чувство. Повдигам ръката му от кръста си и ставам.

Ландън излиза от кухнята с чаша кафе и многозначителна усмивка на устните.

— Какво? — питам и се протягам.

Не съм спала в едно легло (или на един диван) с никого, освен с Хардин. Една вечер Робърт остана, защото си беше забравил ключа, но той спа на дивана, а аз в стаята си.

— Нищоооо — отвръща. Усмивката на Ландън е още по-широка, но поне се опитва да я прикрие, като отпива от кафето си.

Въртя очи, мъча се да замаскирам собствената си усмивка и бягам към стаята да си взема телефона. Единадесет и половина! Не съм спала до толкова късно, откакто се преместих тук, а сега нямам време да се изкъпя, преди да тръгна на работа.

Наливам си чаша кафе и го бутам във фризера, за да поизстине, докато си измия зъбите и лицето и докато се облека. Напоследък съм голям фен на студеното кафе, но не искам да си го купувам на огромната цена, на която го продават в кафенетата само защото са сложили бучка лед в чашата. Моето има долу-горе същия вкус.

Когато съм напълно готова да тръгна, заставам до дивана. Хардин все още спи. Не съм усетила кога съм се навела към него да го целуна за довиждане. За щастие, Ландън влиза в стаята и слага край на безумното ми поведение.

Какво ми става пак? Откачам ли?

Докато вървя пеша до работата, мисля за Хардин и за това колко беше хубаво и успокояващо да заспя на гърдите му. Объркана съм като всеки път, когато го видя. Освен това се притеснявам, че ще закъснея. Когато влизам в стаята на персонала, Робърт е вече там, вижда ме и отваря шкафчето ми, за да ми спести време.

— Закъснях. Някой забеляза ли? — питам и блъскам чантата в шкафа.

— Не, закъсня само с пет минути. Как прекара нощта? — сините му очи светят от нескрито любопитство.

— Добре.

Знам, че Робърт има чувства към мен, но не е честно да говоря пред него за Хардин, независимо че постоянно ме насърчава.

— Добре, а? — усмихва се той.

— По-добре, отколкото очаквах — отвръщам. Да, успешната тактика е да се придържам към кратки отговори.

— Няма проблем, Теса. Знам какво изпитваш към него. Знам от първия път, когато се видяхме.

Сега започвам да ставам и прекалено емоционална. Иска ми се Робърт да не беше така мил, иска ми се Хардин да не беше дошъл в Ню Йорк, не, това си го вземам обратно — иска ми се да остане за по-дълго.

Робърт не пита нищо повече, а и съм толкова заета, че до един сутринта нямам време да мисля за нищо друго освен за работата си. Дори почивките ми минават много бързо. Едва успях да се нахраня.

Затваряме, но аз излизам последна. Казах на Робърт, че няма никакъв проблем да тръгне по-рано, за да се почерпи с колегите. Имам чувството, че когато изляза от ресторанта, Хардин ще ме чака.