Анна Тод
След щастливия край (45)

Теса

Отбягвам Хардин, с цената на всичко стоя далеч от него. Не, това е прекалено слабо казано. През последните два дни, които ми се струват колкото четиридесет, полагам огромни усилия да не попадам на него. Знам, че е в къщата, почука на вратата ми няколко пъти, но или се извинявах, че съм заета, или не отговарях изобщо. Не бях готова.

Проблемът е, че вече прекалено дълго отлагам да му кажа новината за бебето и Карен ще започне да се притеснява. Знам. Ще се пръсне от щастие и съм сигурна, че не иска да продължава да пази новината в тайна. И не бива да я пази, трябва да е горда и развълнувана. Не мога да помрачавам настроението й, защото съм страхливка.

Затова, когато чувам тежките му обувки по коридора, се свивам, чувствам се жалка и нелепа, защото се моля да почука на вратата ми и в същото време се надявам да подмине. Все още чакам да дойде денят, когато съзнанието ми ще се избистри и мислите ми ще бъдат подредени. Чакам лудостта да си иде. Но колкото повече време минава, все по-често се питам дали изобщо е имало период, когато ясното и разумно мислене е доминирало. Дали винаги съм била така объркана и несигурна в решенията си, в самата себе си?

Лягам на леглото и чакам със затворени очи. Устната ми пулсира от болка, така силно съм я захапала между зъбите. Чакам да ме подмине. Или да почука. Когато чувам как вратата срещу моята се заблъсква, едновременно съм разочарована и облекчена. Събирам последните си сили, ставам, поглеждам се в огледалото, вземам си телефона и заставам пред вратата му. Точно когато понечвам да почукам, тя се отваря и Хардин застава пред мен. Без тениска. Гол до кръста.

— Какво се е случило? — пита веднага.

— Нищо. Аз… — подхващам. Стомахът ми се свива от притеснение, а той ме гледа разтревожено. Слага дланите си на бузите ми, гледа ме в очите, а аз мигам и се опитвам да се сетя поне за една дума, която да успея да произнеса правилно.

— Трябва да говоря с теб за нещо — изричам най-накрая. Думите ми са глухи и тревогата в красивите му зелени очи преминава в паника.

— Това не звучи добре — казва сериозно и отпуска ръце до тялото си.

Сяда на ръба на леглото и ме подканва да се настаня до него. Страхувам се, че сме толкова близо. Въздухът в стаята става все по-гъст.

— Кажи? Какво има? — пита Хардин, разперва длани и се обляга назад. Късите му гащи са тесни, ластикът пада прекалено ниско. Няма боксерки под тях.

— Хардин, съжалявам, че поддържам такава дистанция от теб, но знаеш, че ми трябва време да разбера, да проумея какво се случи. — Не, не дойдох да говоря за това, а за бебето, но явно устата ми си е имала други планове.

— Няма проблем. Радвам се, че дойде, защото и двамата знаем, че не ме бива в „даването на пространство“… и започвам да полудявам.

Изглежда малко по-спокоен, че вече говорим лице в лице. Очите му са вперени в моите. Не мога да откъсна поглед от изумруденото зелено, излъчващо напрежение.

— Знам.

Няма как да отрека, че Хардин положи огромни усилия да контролира действията си през последните дни, дори през цялата седмица. Струва ми се, че не е така предсказуем като преди. Но защитната стена, която съм изградила около себе си е, все още съществува, затова чакам да се обърне срещу мен или да ме загърби. Както прави винаги.

— Говорил ли си с Крисчън? — питам. Трябва да се концентрирам върху темата, която дойдох да обсъдим, преди напълно да се изгубя в безкрайната каша, в каквато двамата превърнахме от живота си.

Тялото му се сковава, лицето му помръква.

— Не.

Това не върви на добре.

— Съжалявам, не желая да повдигам болезнена за теб тема, но искам да знам как приемаш нещата.

Той не отговаря и тишината се разпъва между нас като безкраен път.