Анна Тод
След щастливия край (52)

Теса

Притеснена съм, изнервена съм, студено ми е по тази тънка болнична нощница. Седя в стаята за прегледи, която е досущ като онази, в която бях преди. Тези хора трябва да добавят малко цвят в кабинетите си. Едно боядисване, но не в бяло, или картина или нещо друго по стените. Така е във всички лекарски кабинети, в които съм била, освен в този. Тук е бяло. Бели стени, бяло бюро, бял под.

Трябваше да приема предложението на Кимбърли да дойде с мен. Не че не мога да се справя сама, но малко подкрепа, макар и в комбинация с болното чувство за хумор на Кимбърли, щеше да ме успокои.

Когато се събудих тази сутрин, се почувствах далеч по-добре, отколкото заслужавах — никаква следа от махмурлук. Дори ми е някак хубаво. Заспах, успокоена от виното и с усмивка, за която е отговорен Хардин. И за първи път от седмици спах спокойно. Когато стане дума за Хардин, не мога да спра да анализирам всичко. Веселият ни диалог с емотикони бе подложен на милион дисекции. Прочетох го десетки пъти и всеки път се усмихвах. Този мил и търпелив Хардин ми харесва. Бих искала да го опозная по-добре, но се страхувам, че няма да се задържи на хоризонта толкова дълго, за да има време за опознаване. И аз няма да остана дълго. Заминавам за Ню Йорк с Ландън и колкото повече датата наближава, толкова по-неспокойна ставам. Нямам представа дали е онова безпокойство, когато очакваш нещо хубаво, или е точно обратното, но тази сутрин се е увеличило десетократно.

Краката ми висят от ръба на болничното легло и не знам дали да ги скръстя, или не. Човек не се замисля за такива неща, но сега предпочитам да мисля за нещо глупаво и безполезно, за да превъзмогна странната тревога. Освен това в тази стая е толкова студено.

Вадя телефона от чантата си и пиша съобщение на Хардин… само за да мисля за нещо друго.

Здрасти.

Изпращам съобщението, докато продължавам ту да кръстосвам крака, ту да ги пускам да висят свободно надолу.

Радвам се, че писа, защото щях да чакам още час, а после да пиша пръв.

Усмихвам се. Знам, че е редно да се подразня от изискващия тон, който прозира в думите му, но се усмихвам. Напоследък е толкова откровен. И това ми харесва.

На лекар съм. Чакам за преглед. Как си днес?

Той отговаря почти веднага.

Не бъди толкова делова. Защо си на лекар? Добре ли си? Не ми каза, че ще ходиш на лекар. Аз съм добре, не се тревожи за това. Току-що се видях с Нейт, който се опитва да ме убеди да се видим довечера, но няма да стане.

Не бива да ми е толкова неприятно при мисълта, че Хардин се вижда със старите си приятели, не бива. Не ми влиза в работата с кого прекарва времето си и къде ходи, но не мога да се отърва от болезненото чувство, което ме залива при спомена за тези хора. След няколко секунди получавам ново съобщение.

Нямам предвид, че е трябвало да ми казваш, но можех да дойда. Щях да дойда.

Няма проблем, мога и сама.

Сега започвам да съжалявам, че не му дадох тази възможност.

Ти си сама от мига, в който се запозна с мен.

Не, не е точно така.

Не знам какво друго да кажа, защото ми е хубаво, дори съм щастлива, че е загрижен за мен и е толкова открит. Думата „лъжкиня“ е придружена от два емотикона: джинси и огнено кълбо. Слагам ръка на устата си, за да заглуша смеха, защото лекарят влиза.

Лекарят е тук. Ще пиша после.

Ако те пипа, моля те, кажи ми.

Прибирам си телефона и се опитвам да застана сериозно, докато доктор Уест слага гумените ръкавици.

— Добре ли сте?

Дали съм добре? Не мисля, че иска да знае отговора, а и едва ли има време да слуша. Все пак е гинеколог, а не психиатър.

— Добре — отвръщам. Никак не ми харесва идеята за празни приказки и любезности.

Той се настанява да започва прегледа.

— Имам резултатите от кръвната проба, която ви взехме миналия път, но не показват нищо опасно.

Въздъхвам облекчено.

— Въпреки това… — продължава с тон, който убива надеждата ми. Знаех си, че ще има „въпреки това“. — Докато разглеждах ехографията, стигнах до заключение, че шийката на матката ви е много тясна и къса. Иска ми се да ви покажа за какво става дума, ако не възразявате. — Той нагласява очилата си, а аз кимам в съгласие.

Тясна и къса. Вече съм проверила всичко в интернет и знам какво означава това.

След десет безкрайни минути вече ми е показал и ми е обяснил в най-малки подробности нещата, които отдавна знаех. Знаех и какво ще е заключението му. Знаех го още преди две седмици и нещо, когато излязох от кабинета му.

Докато се обличам, думите му кънтят в съзнанието ми.

„Не е невъзможно, но е малко вероятно“.

„Има и други варианти. Много хора избират осиновяването като разрешение на проблема“.

„Все още сте прекалено млада. След години с партньора си ще обсъдите коя е най-добрата опция за вас“.

„Съжалявам, госпожице Янг“.

Вървя към колата и набирам номера на Хардин. Три пъти попадам на гласовата поща, затова съм принудена да метна телефона на седалката. Не ми е нужен сега. Никой не ми трябва. Мога да се справя с това и сама. Знаех, отдавна знаех. Съзнанието ми вече бе приело фактите и бе затворило папката.

Няма никакво значение, че Хардин не вдига. Добре съм. На кого му пука, че не мога да забременея? Та аз съм едва на деветнадесет и всички останали планове засега вървят по програма. Само че, когато се опитам да напасна последната информация, тази малка подробност в целия план, да го вкарам в картината, всичко се разпада на милион парчета.

Едва се добирам до къщата на Кимбърли, защото трафикът е ужасно натоварен. Мразя да карам. Мразя и хора, които си изпускат нервите по пътищата. Мразя вечния дъжд. Мразя младите момичета да слушат оглушителна музика с отворени прозорци на колите, въпреки дъжда. Вдигнете си прозорците, мамицата ви! Мразя се заради това, че не се опитвам да мисля позитивно, а се отдавам на самосъжалението. Превръщам се в онази Теса от миналата седмица! Не, не ми харесва! Мразя предателството на собственото си тяло. Измами ме по най-жестокия начин, във връзка с най-интимните ми желания.

Така съм родена, казва онзи лекар. Разбира се, че точно мен ще сполети. Ще бъда съвсем като майка си — перфектна във всичко, но никога нищо хубаво няма да ми се случи. Тук обаче мога да се хвана за една позитивна мисъл: няма да мога да предам на някое нещастно дете дефектните си гени, които съм взела от нея. Може би е редно да обвинявам майка си, че ме е родила с такава крива шийка, но не мога. Светът е устроен така: ако прекалено силно желаеш нещо, то започва да ти се изплъзва и не можеш дори да го докоснеш. Както стана с Хардин.

Няма Хардин, няма бебета. И бездруго двете понятия не вървят ръка за ръка, но беше хубаво, докато можех да се преструвам пред себе си, да се самозалъгвам, че някога ще имам лукса да се насладя и на двете.

Влизам в къщата и въздъхвам с облекчение — у дома няма никого. Не, не у дома, а… тук. Не поглеждам телефона си. Събличам се и влизам под душа.

Не знам колко дълго съм останала там. Знам, че гледах как водата се завива в спирала и потъва в улея.

Когато излизам, водата вече е ледена. Бърша се и си обличам тениската на Хардин, която бях скрила на дъното на куфара си.

Сега лежа в празното легло и чакам Кимбърли да се върне. Иска ми се да е тук. Но точно тогава получавам съобщение от нея, че с Крисчън ще останат в центъра и няма да се прибират тази вечер, а Смит ще бъде при детегледачката и ще спи там. Сега цялата къща е на мое разположение.

Нямам какво да правя, нямам с кого да говоря. Няма и да имам. Няма да имам бебе, за което да се грижа и което да обичам. Не мога да спра да се самосъжалявам. Това е дъното. Отвори си вино и си вземи филм под наем!, отговаря Ким на съобщението, което й изпратих да им пожелая приятно изкарване. Веднага след като отговарям на съобщението на Кимбърли, телефонът ми започва да вибрира. Номерът на Хардин свети върху целия екран. Подхващам вътрешна дискусия дали да реагирам, но докато стигна до хладилника в кухнята, телефонът го е прехвърлил на гласова поща, а аз съм си купила билет за Централна гара „Самосъжалениевил“.

По-късно седя с една бутилка вино в хола и съм към средата на отвратителния филм, който взех под наем. Разказва се как детегледачката се занимава с преследване на извънземни. Това беше единственият филм в каталога, който не е за любов, бебета или нещо щастливо.

Кога станах такава? Отпивам направо от бутилката. Отказах се от чашата преди около петнадесет взривени космически кораба и докато гледам към екрана, пияните ми палци по невнимание отговарят на позвъняването.