Анна Тод
След щастливия край (53)

Хардин

— Тес? — старая се да прикрия паниката си. Цяла вечер не ми вдигна и вече започвах да се питам какво лошо съм направил. Какво лошо съм направил пак?

— Да — гласът й е като в мъгла, бавен, странен. От една нейна дума разбирам, че е пила.

— Пак ли си на вино? — смея се. — Да започвам ли да ти чета конско? — питам с усмивка, но в отговор получавам само гробовно мълчание. — Тес?

— Да?

— Какво се е случило?

— Нищо. Гледам филм.

— С Кимбърли? — питам. Стомахът ми се обръща при мисълта, че може да е с някой друг. Мъж?

— Със себе си. Съвсем сама съм в тази голяяяяма къща — отвръща. Гласът й е равен, никаква емоция.

— Къде са Кимбърли и Ванс? — пак питам. Не бива да се тревожа, но нещо в тона й ме притеснява.

— Няма да се прибират тази вечер. Даже и Смит го няма. Аз просто си седя и си гледам филм. Сама. Познато до болка, нали? — смее се, но смехът й е кух, в него няма нито радост, нито тъга.

— Теса, какво става? Колко си изпила? — настоявам. Тя въздъхва и мога да се закълна, че я чувам как пие от бутилката. — Теса, отговори ми.

— Добре съм. Нали ми е позволено да пия, татенце — опитва се да се пошегува, но последната дума плъзва като ледена буца по гръбнака ми.

— Ако ще се захващаме за подробностите, по закон не ти е позволено да пиеш. — Аз съм последният човек на тази планета, който има право да й се кара, защото знам, че започна да пие толкова често заради мен. Не мога да обуздая параноята. Пияна е и зад думите й усещам тъга. Скачам от леглото.

— Не, не ми е позволено.

— Колко си изпила? — Пускам съобщение на Ванс с надеждата да ми отговори.

— Не мноо. И знайш ли кое е най-станното? — Не може дори да произнесе две думи на кръст.

Грабвам ключовете от колата. Мамка му, кой издигна тоя шибан град толкова далеч?

— Кое е най-странното? — питам. Пъхам крака в гуменките: кубинките ще ме забавят, а сега не мога да си позволя да пилея време.

— Странно е как на някой добър човек му се случват само лоши неща. Знаеше ли това?

Мамка му! Пускам ново съобщение на Ванс да се вдига и да си завлече задника в тях. Веднага.

— Да, знам и не е справедливо, но е така.

Не искам да мисли по този начин. Не искам да се чувства така. Теса е добър човек, най-добрият човек, когото познавам, а в крайна сметка се оказа сред глутница откачалки с болни мозъци. Начело с мен. Няма защо да се заблуждавам. Аз съм най-зле от всички.

— Може би не бива да съм добър човек п-п-повече?

Моля? Не, не, не, не. Не бива да говори така. Не бива да мисли така!

— Не, не си мисли такива неща — махам на Карен, която стои изумена на вратата и се чуди къде отивам толкова късно, виждам тревогата в очите й.

— Опитвам се, но май не мога да се спра.

— Какво се е случило днес? — питам. Не мога да повярвам, че говоря с Теса, с моята Теса, с момичето, което винаги вижда доброто у другите, вижда доброто и у себе си. Винаги е била толкова позитивна, щастлива, а сега… сега не е. Тя е сразена, безнадеждна.

Звучи като мен!

Кръвта ми се вледенява. Знаех си, че така ще стане; знаех си, че няма да се съхрани такава, след като забия ноктите си в нея. Някак подозирах, че след мен ще бъде различна. Бях се надявал, че това няма да се случи, но сега губя и тази надежда.

— Нищо съществено — лъже.

Ванс все още не ми е отговорил. В негов интерес е вече да кара към къщата.

— Теса, моля те, кажи ми какво има.

— Нищо, просто кармата ме хвана натясно… предполагам.

Чувам как корковата тапа излиза с глух звук от гърлото на бутилката.

— Карма? Луда ли си? Защо? Никога не си направила нищо лошо и не заслужаваш нито едно от ужасните неща, които ти се струпаха на главата. — Тя мълчи. — Теса, мисля, че трябва да спреш да пиеш за тази вечер. Тръгвам към Сиатъл. Знам, че искаш пространство, но се тревожа и не мога… никога не съм можел да стоя настрана от теб.

— Да… — дори не ме слуша!

— Не искам да пиеш повече.

— Да…

— Тръгвам. Вземи си бутилка с вода. Става ли?

— Да… малка бутилка…

Пътят до Сиатъл никога не ми се е струвал толкова дълъг. И сега когато съм на такова разстояние от нея, започвам да виждам цикъла, в който се въртим и за който Теса постоянно ми натяква. И този цикъл свършва сега: за последен път тръгвам да пътувам през нощта до град, намиращ се на стотици километри, за да съм близо до нея. Край на глупостите, край на тъпите извинения, край на безкрайното шофиране по цяла нощ из щата Вашингтон.

Край.

Защото през цялото време бягах от нея, а сега слагам край и на това.