Анна Тод
След щастливия край (19)

Хардин

Първото нещо, което виждам, когато отварям очи, е лицето на Марк. Бутам го настрани, опитвам се да стана, но в паниката се строполявам на пода.

Теса беше… аз бях…

— Имаше ебаси кошмара, човече. Добре ли си? Целият си в пот.

Премигвам няколко пъти и прокарвам пръсти през мократа си от пот коса. Ръката ме боли зверски. Досега трябваше да мине — като всеки друг път, — но става по-зле.

— Добре ли си?

— Трябва да…

Трябва да се махна. Трябва да ида някъде или да правя нещо. Мозъкът ми гори с пламъците на опожарената стая в съня ми.

— Вземи това и заспивай. Четири сутринта е — казва Марк и вади кутийка с хапчета. Изсипва само едно в потната ми длан.

Кимам, не мога дори да говоря. Преглъщам хапчето без вода и лягам на дивана. Марк ме оглежда пак и изчезва да спи, а аз вадя телефона от джоба си. Гледам снимката й. Преди да успея да се спра, пръстът ми вече бяга по бутоните за набиране. Не бива да звъня, но ако поне чуя гласа й, ще мога да заспя по-спокойно. „Номерът, който сте избрали, е непълен или грешен. Моля, проверете и опитайте отново.“

Моля? Проверявам телефона на екрана си и набирам пак. И пак. И пак. Не може да е сменила номера си. Не би го направила.

— Номерът, който сте… — чувам за десети път.

Теса си е сменила номера. Сменила го е, за да не мога да й се обадя. Когато заспивам няколко часа по-късно, сънувам друг сън. Започва по същия начин, но когато хвърлям ключовете на масата, у дома няма никого.