Анна Тод
След щастливия край (43)

Хардин

Времето тук е много по-хубаво, отколкото е в Сиатъл. Няма дъжд и слънцето пак се е показало. Вече е април. Крайно време е да напече.

Теса е в кухнята с Карен и онова момиче — София. Опитвам се да й покажа, че мога да й дам пространство и време, че съм готов да чакам, докато прояви желание да говори с мен, но се оказва много по-трудно, отколкото си го представях.

Снощи беше ад, истински ад. Когато я видях така разстроена, изплашена… беше по-зле от собствените ми кошмари. Започвам да си мисля, че ги е прихванала от мен. Моите кошмари са заразни и ако имаше начин, веднага бих поел и нейните. Когато Теса беше моя, винаги спеше спокойно. Тя беше моята котва, моето спокойствие през нощта, тя се преборваше с демоните ми, а аз бях прекалено слаб, за да й помогна в борбата. Тя беше там, с щит в ръка, воювайки срещу всеки образ от миналото, който заплашваше болния ми мозък. Тя носеше съвсем сама моето тегло и точно това я скърши накрая.

После си напомням, че тя все още е моя, но не е готова да го признае. Няма начин да не е моя, не бива да е другояче.

Паркирам колата пред къщата на баща ми. Когато се обадих на брокера, оня ми вдигна луд скандал, че не мога да се изнеса ей така, без предупреждение и че трябва да платя сума, равна на два наема, задето съм нарушил договора. Накрая му затворих. Не ми пука каква неустойка иска — повече няма да живея там. Знам, че решението ми е доста прибързано и че нямам къде да се преместя, но се надявам да мога да остана няколко дни при Кен, докато убедя Теса да заминем в Сиатъл.

Готов съм да живея там, ако тя иска. Не съм се отказал от предложението си за брак. Не и този път. Ще се оженя за това момиче и ще живея в Сиатъл, докато умра, ако това ще я направи щастлива.

— Колко време ще остане тази мацка? — питам Ландън и соча колата й, паркирана до неговата.

Беше супер готин жест от негова страна да ме закара да си взема колата, особено след като го изядох заради това, че остана с Теса през нощта. Каза ми, че и да съм искал да вляза, нямало да мога да отключа вратата, но аз го уверих, че ми е трябвало много малко, за да я разбия. Истината е, че нямах сила за това.

Мисълта, че двамата са в една стая, че Ландън е в едно легло с нея, не ми даде мира цялата нощ, особено след като чух приглушените им гласове, докато подслушвах на вратата.

Изобщо не му обърнах внимание, когато ме завари да спя на пода пред вратата й. Опитах да се унеса в празното легло в стаята, която бяха определили за „моя“, но не успях. Трябваше да съм по-близо до нея, ако случайно стане нещо или пак има кошмари. Поне така си казвах, докато се мъчех да остана буден цялата нощ, за да надавам ухо.

— Не знам. София си заминава за Ню Йорк към края на седмицата — казва. Гласът му е някак изтънял и звучи странно.

Това пък какво е?

— Какво има? — притискам го, докато влизаме в къщата.

— О, нищо — отговаря сконфузено, но бузите му пламват.

Теса е застанала до прозореца и гледан навън, а Карен и Мини Карен се смеят.

Защо Теса не се смее? Защо дори не участва в разговора им?

Мини Карен се усмихва на Ландън:

— Ето къде си бил!

Хубава е. Не толкова хубава като Теса, но е приятна за окото. Момичето се приближава към него, усмихва се… Ландън се изчервява… тя се усмихва още по-широко… и… О, да! Как не съм видял по-рано. Ландън я харесва!

В съзнанието ми нахлуват около милион шеги и мръсни коментари, но се налага да си захапя езика, за да не започна да го изтезавам с информацията, до която се докопах така лесно. Двамата си говорят нещо, а аз отивам право при Теса. Тя не забелязва присъствието ми, докато не заставам пред нея.

— Какво става? — питам.

Определено има разлика между даване на пространство и нормално поведение, а аз се опитвам да намеря баланса между двете, колкото и да ми е трудно да пречупя навиците си. Знам, че ако й дам прекалено много пространство, тя ще се отдалечи от мен, но ако я притискам и задушавам, ще побегне. Това е нещо съвсем ново за мен, територия, в която никога не съм стъпвал. Не искам да си го признавам, но Теса често беше моята емоционална боксова круша. Мразя се заради начина, по който се отнасях с нея, и знам, че заслужава нещо много по-добро, някой по-достоен, но имам нужда от един последен шанс да стана подходящ за нея. Всъщност искам да бъда себе си, но подобрена версия. Онази версия на Хардин, която заслужава да бъде обичана.

— Нищо, просто печем сладки. Впрочем в момента си почиваме от печенето — казва с почти незабележима усмивка, а аз й се ухилвам широко.

Тези простички сигнали, тези нищожно дребни признаци на внимание подпалват надеждата ми. Всичко това е съвсем ново и е на километри от зоната, в която се чувствам спокоен, но с радост ще отделя време да помисля и да разбера какво означават тези на пръв поглед незначителни сигнали.

Карен и основната й помощница я викат и Теса веднага се връща в кухнята. Ландън и аз сме напълно забравени, оставени сами в хола. Поглеждам да проверя дали жените не ни подслушват и когато се уверявам, че няма такава вероятност, на лицето ми грейва дяволита усмивка:

— Падаш си по нея, а?

— Колко пъти да ти казвам, че с Теса сме само приятели — въздъхва Ландън раздразнено и ме гледа с престорен укор. — Мислех, че вече си го разбрал, след като ме псува един час тази сутрин.

— О, не, не говоря за Теса — отвръщам. Размърдвам закачливо вежди. — Говоря за Сара.

— Казва се София.

— Все тая — свивам рамене и се усмихвам още по-широко.

— Не, не е все тая. Имам чувството, че не можеш да запомниш името на нито едно момиче, освен това на Тес.

— Теса — поправям го начумерено. — И не ми е нужно да помня имената на другите жени.

— Това е проява на неуважение. Бъркаш името на София с кое да е име, което започва със „С“, но така и не запомняш истинското й име. По същия начин ме побъркваше и когато наричаше Дакота „Даниел“.

— Започваш да ме дразниш — казвам. Сядам на дивана и се усмихвам на доведения си… всъщност той вече не ми е доведен брат. Никога не е бил. Не знам какво изпитвам при осъзнаването на този факт.

— И ти — опитва се да прикрие усмивката си.

Дали би му пукало, ако знаеше? Вероятно не. Вероятно би изпитал облекчение, че вече не сме роднини.

— Знам, че я харесваш, признай си.

— Не, не я харесвам. Та аз дори не я познавам — отсича. Извръща поглед като хванат на местопрестъплението.

— Но тя ще е в Ню Йорк с теб. Можете да се разхождате заедно по улиците на големия град и когато се изсипе проливен дъжд, ще се окажете заедно под някой навес. Много романтично — заключавам. Захапвам устната си, за да задуша смеха си при вида на ужасеното му лице.

— Ще спреш ли вече? Тя е по-голяма от мен и изобщо не съм в… лигата й.

— Да, прекалено е секси за теб, но човек никога не знае. Някои жени не се интересуват от външния вид. Може пък да си търси по-младо гадже. На колко е години тази „възрастна“ дама? — продължавам да се шегувам.

— На двадесет и четири. И стига вече — умолява ме и решавам наистина да спра. Мога да продължавам да го тормозя цял ден, но трябва да се фокусирам върху други неща.

— Ще се преместя в Сиатъл — съобщавам новината… изненадващо и за самия мен и някак ми е хубаво. Почти.

— Моля? — Ландън е крайно изненадан.

— Да. Ще видя какво може да направи Кен, та да завърша семестъра дистанционно. Ще взема апартамент в Сиатъл за мен и Теса. Вече съм предал дипломата си, така че не е кой знае какъв проблем.

— Какво? — пита. Очите на Ландън изведнъж се стрелват встрани.

Това момче не чува ли какво му се говори?

— Няма да повтарям. Знам, че ме чу.

— Но защо сега? С Теса вече не сте двойка. И тя…

— Ще бъдем. Има нужда от време да обмисли нещата, но ще ми прости. Винаги ми прощава. Ще видиш.

В мига, в който думите излизат от устата ми, вдигам поглед и виждам Теса. Застанала е на вратата с намръщено, напрегнато изражение върху красивото й лице. Въпросното красиво лице веднага изчезва — тя се завърта на пети и се връща в кухнята, без да каже и дума.

— Мамка му!

Затварям очи и облягам глава назад.

Защо трябваше да се случи точно сега, по дяволите!