Анна Тод
След щастливия край (78)

Теса

Две години по-късно

— Изглеждаш зашеметяващо. Каква красива булка! — гука Карен.

Кимам и се съгласявам с нея, след което поглеждам в огледалото и оправям презрамките на роклята си.

— Направо ще си глътне езика. Не мога да повярвам колко бързо дойде този ден — усмихвам се и вкарвам още една фиба в гъстите й, прибрани и напръскани с лак кичури, които греят под осветлението в задната стаичка на църквата. Май съм сложила повече фиксаж в косата й.

— А ако се спъна? А ако не дойде?

Бъдещата съпруга на Ландън говори меко, но в същото време се усеща ужасното напрежение, сякаш гласните й струни ще откажат да работят всеки миг.

— Ще дойде. Кен го докара в църквата рано сутринта — смее се Карен. — Ако се беше разколебал, мъжът ми щеше да ни предупреди.

— Няма начин Ландън да не дойде — казвам уверено. Знам, защото лично избърсах сълзите му, докато ми показваше пръстена, който бе избрал за нея.

— Надявам се да си права. Иначе ще се съм бясна — опитва се да се засмее, но дори смехът й е нервен и плах. Усмивката й е прекрасна въпреки стреса, някак успява да запази самообладание.

Пръстите ми нежно минават по тъмните й къдрици, гледам красивото й лице в огледалото, нагласявам воала, ръката ми докосва голото й рамо. Кафявите й очи се пълнят със сълзи, хапе долната си устна.

— Всичко ще е наред, обещавам.

Сребристата материя на роклята ми грее на светлината. За кой ли път се възхищавам на всеки детайл зад кулисите на церемонията.

— Не е ли прекалено рано? Събрахме се отново едва преди няколко месеца. Теса, не мислиш ли, че е прекалено рано?

През последните две години станахме доста близки: мога да надуша тревогата й. Пръстите й треперят, докато закопчава ципа на роклята ми.

— Не е рано — усмихвам се. — Толкова много неща преживяхте през последните години. Просто премисляш. А аз знам, че това не е полезно.

— Притесняваш ли се, че ще го видиш? — пита ме и изучава лицето ми.

Да, ужасена съм. В паника съм.

— Не, не сме се виждали само от няколко месеца.

— Прекалено дълго време — казва Карен сякаш на себе си.

Сърцето ми натежава, опитвам се да изтласкам болката, която неизменно идва при всеки разговор за него. Преглъщам думите, които можеше — а вероятно и трябваше — да кажа, и сменям темата.

— Можеш ли да повярваш, че синът ти се жени днес?

Думите ми моментално отместват вниманието от мен. Карен се усмихва и за пореден път очите й се пълнят със сълзи.

— Гримът ми ще се размаже.

Тя започва да попива сълзите под очите си, когато на вратата се чука.

— Скъпа? — гласът на Кен е нежен и много внимателен. Съблекалнята на булката преди церемонията, пълна с разплакани и прекалено емоционални жени, не е най-безопасното място за един мъж. — Аби се събуди — обяснява бързо и отваря вратата, понесъл на ръце двегодишната им дъщеря. Кестенявата коса и светлокафявите очи на това дете са изумителни. — И не мога да намеря чантата с памперсите.

— Тук е, до стола. Ще успееш ли да я нахраниш? Страхувам се, че ще плюе пюрето от грах по роклята ми — смее се Карен и протяга ръце да гушне детето си. — Много рано ни поникнаха зъбите.

Момиченцето се усмихва и показва пълна си със зъбки уста.

— Мама — вика детето и се хваща за презрамките на роклята й.

Всеки път, когато чуя гласа на Аби, сърцето ми се топи от сладост.

— Здравейте, госпожице Аби — мушкам с пръст бузката й и тя се смее.

Красив, божествен звук. Правя се, че не забелязвам съчувствието е очите на Карен и бъдещата съпруга на Ландън.

— Здрасти — казва Аби и заравя лице в рамото на майка си.

— Готови ли сте? Имаме само десет минути, преди да започне музиката, а Ландън вече изпада в истерия — предупреждава Кен.

— Но е добре, нали? Нали все още иска да се ожени за мен? — пита притеснената булка.

Кен се усмихва. Около очите му се появяват щастливи бръчици.

— Да, мило момиче, разбира се, че иска. Нервен е, стресиран е, но Хардин ми помага.

Всички се засмиваме на абсурдността, съдържаща се в това изречение. Включително и аз. Булката върти очи и казва:

— Ако Хардин помага на Ландън да се справи със стреса, по-добре отсега да отложа медения месец.

— Най-добре да тръгваме. Ще дам на Аби нещо сухо да я държи сита до края на церемонията — казва Кен, целува жена си, взема детето от ръцете й и излиза от стаята.

— Моля ви, не се тревожете за мен — казвам на двете жени. — Добре съм.

Да, добре съм, нищо ми няма. Добре съм. И нищо й няма на тази връзка от разстояние с Хардин, то дори се оказва ползотворно за нас. Въпреки че ми липсва всеки миг. Най-лошото в това да си добре е, че си просто и само добре, че няма нищо общо с усещането да си щастлив.

Да си добре е едно такова сиво състояние: събуждаш се всеки ден, вършиш си задачите, понякога се усмихваш, дори се смееш от време на време, но не защото си радостен. Когато си добре, това изключва нетърпението, с което щастливите хора чакат всяка следваща секунда от живота си. Изключва също и това да вземаш, да гребеш с пълни шепи от живота. Повечето хора се примиряват с „добре“. Аз съм една от тях. Ние сме от хората, които сами се лъжем, че няма нищо лошо в това да си просто добре, но тайничко в себе си мразим сивотата на тази дума и прекарваме по-голямата част от времето си, надявайки се да излезем от състоянието, което означава да се чувстваме добре, но неживи.

Той ми показа колко красив и пъстър може да бъде животът извън въпросното „добре“ и оттогава това кратко и изумително изживяване ми липсва до болка.

Добре съм, наистина съм добре. От прекалено дълго време съм само добре, но се надявам, че ще дойде ден, в който ще мога да кажа: „Щастлива съм“.

— Готова ли сте, госпожо Гибсън? — усмихвам се на щастливата жена пред мен.

— Не. Но ще бъда, веднага щом го видя.