Анна Тод
След щастливия край (60)

Хардин

Не съм я искал? Защо го казва?

Обичам това момиче от деня, в който го видях. С цялата си душа, с всяка клетка на тялото си. Не бива да мисли така. Забравила ли е колко дълбока е любовта ми към нея? Защо ме принизява до нивото на някакво противно същество, лишено от човечност? Това ли съм аз за нея?

Не, не я упреквам. Вината е само моя, аз я накарах да си мисли така.

— Винаги съм те искал. Знаеш го много добре. Просто не можех да спра да унищожавам единственото хубаво нещо в живота си. И съжалявам за това. Разбирам колко е жалко, че на болния ми мозък му отне толкова време да го осъзнае. И се мразя, задето трябваше баща ти да почине, та да го проумея и да се стегна. Но сега съм тук и те обичам повече от всякога и не ми пука, че не можем да имаме бебета — отсичам. Въпреки че погледът й е враждебен, не се спирам: — Омъжи се за мен.

Тя ме гледа гневно.

— Хардин, престани да подхвърляш такива предложения. Спри вече — възразява. Ръцете й са на гърдите, сякаш да се предпази от думите ми.

— Добре, ще купя пръстен утре ра…

— Хардин! — възкликва. Устните й са свити в права черта.

— Добре — въртя очи. Мисля, че всеки миг ще ме удари. — Толкова те обичам! — изричам. Опитвам се да я докосна.

— Да, сетил си се да ме обичаш! — излайва пак и се отдръпва от мен.

— Обичам те от самото начало.

— Да, и аз ти вярвам, нали?

Как е възможно да е толкова сладка и в същото време да се държи по този отвратителен начин?

— Обичах те дори когато те накарах да си тръгнеш от Лондон.

— С нищо не го показа. Колкото и да го повтаряш, това няма никакъв смисъл, ако не ми покажеш, че е вярно.

— Знам, но тогава не бях на себе си, бях толкова надрусан, че не знаех какво правя — защитавам се. Поглеждам гипса си. Колко седмици трябва да го нося още?

— Ти й даде да облече тениската ти, след като си правил секс с нея. — Забива поглед в стената зад мен.

Моля?

— За какво говориш? — питам. Слагам палец под брадичката й, но много внимателно, за да не я дразня повече, и се опитвам да я накарам да ме погледне в очите.

— За онова момиче, сестрата на Марк. Джанин.

— Ти наистина ли мислиш, че съм я чукал? Нали ти казах, не съм бил с никоя в Лондон.

— Да бе. Само не знам как не размаха презерватива си пред очите ми.

— Теса, не съм я чукал. Погледни ме — настоявам. Не иска, извръща глава. — Знам… предполагам как е изглеждало…

— Изглеждаше по следния начин: тя ти беше облякла тениската.

Не желаех да й я давам, не можех да понасям да гледам Джанин в тениската ми, но просто не искаше да си затвори шибаната уста и се принудих да й я дам.

— Знам, че беше с моята тениска, но не съм я чукал. Наистина ли си помисли, че мога да направя такова нещо?

Сърцето ми ще изскочи от ужас, че през последните няколко седмици съм допуснал да ме подозира в такова нещо. Трябваше да се сетя, че има какво още да каже за Лондон, че разговорът в колата не е приключил.

— Тя се беше качила на гърба ти, Хардин. Пред очите ми.

— Целуна ме и се опита да ми направи свирка, но това е всичко — отвръщам. Теса затваря очи и издава звук на погнуса. — Дори не ми стана с нея. Бил съм само с теб. Желая само теб — опитвам се да й обясня какво всъщност е станало, но тя клати глава и иска да спра да говоря.

— Край, не говори повече за нея. Ще повърна — категорична е. Знам, че не се шегува.

— Аз наистина повърнах. След като ме докосна, повръщах из целия апартамент.

— Какво си направил? — гледа ме с невярващи очи.

— Трябваше да изтичам до банята да повърна, защото ми стана лошо, след като ме докосна. Не можах да го понеса.

— Това истина ли е?

Питам се дали не трябва да ме притеснява леката й усмивка, която се появява на устните й, докато й разказвам за повръщането из цялата баня.

— Да — усмихвам се и аз, опитвайки се да разведря настроението. — Не разбирам защо се радваш толкова много — добавям, но ако й е приятно да слуша за кошмарното ми преживяване, нямам нищо против да й разказвам.

— Супер. Надявам се да ти е било много лошо — лицето й грее.

Ние сме най-шантавата двойка на света. А винаги е по-добре да си шантав, отколкото съвършен.

— Така беше — улавям момента. — Толкова ми беше зле. Съжалявам, че си мислила точно обратното. Нищо чудно, че си ми толкова сърдита.

Вече ми става ясно защо е такава. Но пък… напоследък тя винаги ми е сърдита.

— Сега когато разбра, че не чукам други жени, ще ме вземеш ли обратно? Ще ми позволиш ли да направя от теб една почтена и уважавана омъжена жена?

— Обеща да спреш да ми говориш за това — казва и навежда глава настрани.

— Не съм обещал. Думата „обещавам“ никога не е била споменавана. — Ще ме удари всеки момент, усещам я. — Имаш ли да ми казваш още нещо за ситуацията с бебета? — искам да сменя темата.

— Не — отговаря замислено и захапва устната си. — Не мисля. Не и в близко бъдеще.

— Не е нужно всички да знаят, поне докато не осиновим дете след няколко години. Сигурен съм, че има много проклети бебета за раздаване. Всичко ще е наред.

Знам, че вече ми е отказала брак, знам, че в момента дори нямаме връзка, но се надявам да не започне да ми го припомня всяка минута.

— Проклети бебета? — смее се тихичко. — Моля те, не ми казвай, че си мислиш, че има магазин, където отиваш да си купиш някое „проклето“ бебе — вдига ръка към устата си, за да прикрие смеха си.

— Няма ли? Тогава какво е Babies „R“ Us^[1]?

— О, господи! — възкликва. Измята глава назад и се смее. Хващам малката й ръка в дланите си и казвам:

— Ако тоя магазин не е пълен с бебета, наредени по рафтовете и готови за продажба, ще ги съдя за подвеждаща реклама.

Пускам най-очарователната си усмивка, а тя въздъхва. Вероятно облекчена, че все още може да се смее.

— Имаш нужда от психиатър — отвръща, издърпва ръката си от моята и става.

— Да. Да, имам.

Усмивката й полека повяхва.