Анна Тод
След щастливия край (77)

Теса

Влизам в апартамента и се опитвам да събера мислите си, които буквално фучат с бясна скорост в главата ми. Посягам към папката. Листата са пъхнати безразборно, без ред. Вдигам първата страница.

Дали думите му ще променят решението ми? Дали ще ме наранят? Не знам какво да очаквам, но трябва да го направя заради самата себе си. Трябва да прочета думите, да проумея чувствата му, да узная какво е ставало в съзнанието му през цялото това време, когато за мен беше невъзможно да разбера.

Точно тогава, точно в този миг той прозря шибаната истина, че иска да прекара дните си с нея, че животът му би бил празен и безсмислен без светлината, която Теса внасяше в него. Тя му даваше надежда. Тя го караше да се чувства така, сякаш е възможно — въпреки малката вероятност — да стане нещо повече от това, което е бил в миналото си.

Пускам страницата и започвам нова.

Беше живял само за себе си, но после всичко се обърна. Животът му стана нещо повече от събуждане и заспиване. Тя му даде всичко, от което той дори не подозираше, че се нуждае. Не можеше да повярва, че наистина казва тези грозни, противни, ужасяващи думи. Той самият беше противен. Нараняваше хората, които го обичаха, просто не можеше да спре да го прави. „Защо дори ме обичаш?“, питаше постоянно. „Защо някой би ме обикнал? Не го заслужавам.“ Това бяха мислите, които го преследваха. Колкото и да се опитваше да се отърве от тях, тези въпроси винаги се връщаха в съзнанието му.

Искаше да изпие сълзите й, искаше да й каже колко съжалява, да й признае, че е една развалина, човешка развалина, но не беше способен дори на това. Той бе страхливец, повреден до такава степен, че нищо не можеше да го поправи. А когато се отнасяше с нея по този начин, се мразеше още повече.

Звукът на нейния смях го извеждаше нагоре към един по-светъл свят. Този смях го хващаше за яката и го влачеше през облака от заблуда и самоомраза, който обвиваше съзнанието му и поразяваше мислите му. Не беше като баща си, не, не биваше да бъде като баща си. И когато тя го напусна, той реши, че грешките на родителите му никога повече няма да контролират живота му. Тогава заключи, че тази жена заслужава много повече от това, което й предлага един повреден, натрошен мъж. Ето защо направи всичко по силите си, за да й се реваншира.

Страница след страница мрачни, тежки признания. Чета. Сълзите ми се стичат по лицето и върху листовете, на които Хардин бе написал тази красива и объркана история.

Трябваше да й каже, трябваше да й каже колко съжалява за наглостта си да я замерва с думи, отнасящи се за деца, да й припомня. Той беше егоист, не мислеше за нейната болка, защото се страхуваше да си признае какво наистина иска, иска с цялото си сърце от живота си с нея. Не беше готов да й каже, че би била изключителна майка, че няма да бъде като жената, която я е отгледала. Не беше готов да й обещае, че ще се опита, ще положи всички усилия да й помогне да отгледат дете. Не беше готов да й признае колко се бои, че ще бъде ужасен баща, като своя собствен, че ще допусне неговите грешки. Не беше готов да признае, че се страхува от провала. Не знаеше думите, с които да й обясни, че се бои да не дойде ден, в който ще се върне пиян при децата си. Не желаеше те да бягат ужасени по стълбите и да се крият от него, както се бе крил той като дете.

Искаше да се ожени за нея, искаше да прекара живота си с нея, да се потопи в нежността и добротата й, да се остави на тях. Не можеше да си представи живот без нея, затова се мъчеше да измисли начин да й каже, да й покаже, че наистина може да се промени и да я заслужи.

Времето тече. Стотици листа са пръснати по пода. Нямам представа колко часове са минали, не знам и колко сълзи изплаках, колко стона задуших или позволих да разтърсят тялото ми. Продължавам да чета и да отхвърлям страниците, макар и разбъркани, разпилени, а сърцето ми попива, поглъща всяко едно признание на момчето, което обичам, на единствения мъж — освен баща ми, когото съм обичала.

Когато стигам до последната страница в купа, слънцето е вече на хоризонта и плавно потъва зад него.

Очите ми бавно оглеждат пода и попадат на смачкан лист, оставен на масата до входната врата. Хардин каза, че това е последната страница, абсолютният финал на тази история, на нашата история. Опитвам се да се успокоя и внимателно я вземам. Ръцете ми треперят.

Той се надява, че един ден тя ще прочете това и ще разбере колко повреден е бил през цялото време. Не, не иска съжалението й. Не иска и прошка. Копнее само тя да види как е успяла да повлияе на живота му, как красивата непозната се превърна в линията на съдбата му и го направи такъв, какъвто е днес. Той се надява, че тези думи, колкото и да са груби на места, ще я накарат да се гордее със себе си, задето е измъкнала един грешник от последния кръг на ада и го е издигнала до небесата, позволила му е да изпита изумлението и чувството да си свободен от демоните на миналото.

Той се моли, че тя ще прочете всяка една дума със сърцето си и че може би… може би… ще продължи да го обича след всичко, през което минаха. Надява се тя да си спомни защо го обикна, защо се бори така всеотдайно за него.

И накрая, надява се той, че където и да се намира, когато прелиства тази книга, написана за нея, ще я чете с леко сърце, без гняв и че ще протегне обратно ръка към него. Дори това да отнеме години. Тя трябва да знае от какво се е отказала. Теса трябва да знае, че този мъж ще я обича и ще я чака до края на живота си, независимо че може и да реши да не се върне.

Иска Теса да знае, че тя е била неговото избавление и че никога не би могъл да й се отплати за това, което направи за него, че я обича с цялата си душа и нищо и никой няма да промени това.

Той иска да й напомни, че от каквото и да са направени душите им, неговата и нейната са еднакви.

Техният любим роман го казва най-точно.

Събирам последните капки сила, останали в тялото и съзнанието ми, и прибирам разпръснатите листа от пода на апартамента.

Последната страница остава в ръката ми.