Анна Тод
След щастливия край (79)

Хардин

— Последна възможност да се откажеш? — казвам на Ландън и му помагам да си оправи вратовръзката.

— Благодаря за офертата, задник — стреля бързо Ландън, бута ръцете ми настрани и продължава да се мъчи с шибаната вратовръзка. — Носил съм вратовръзка милион пъти, но единствено и само тази не иска да застане както трябва.

Нервен е и му съчувствам… в известен смисъл.

— Не слагай вратовръзка тогава.

— Не мога да не сложа. Днес се женя!

— Ето ти още една причина да не слагаш вратовръзка. Това е твоят ден и ти си се изръсил за всички тези неща. Ако не искаш да носиш вратовръзка, просто махни шибаното нещо от врата си. Мамка му, ако аз бях късметлията, който се жени днес, онези навън щяха да са щастливи, ако изобщо реша да се появя по панталони. Може и без боксерки.

Моят най-добър приятел се смее и продължава да усуква вратовръзката.

— Слава богу, че не се жениш ти тогава. Аз лично не искам да присъствам на спектакъла.

— И двамата знаем, че никога няма да се оженя — поглеждам се в огледалото.

— Може би — отвръща. Очите му намират моите в огледалото. — Добре ли си? Тя е тук. Баща ти я видя.

Не съм, мамка му, не съм добре.

— Да, добре съм. Държиш се, сякаш не знам, че ще е тук. Нали е кума. Или сякаш не съм я виждал през последните две години. — Не я виждах достатъчно често, но тя имаше нужда от това разстояние между нас. — Как може да не е тук?

Махам вратовръзката от врата си и му я подавам.

— Ето. Сложи моята, понеже твоята не става за нищо.

— Трябва да носиш вратовръзка. Как с костюм, пък без вратовръзка?

— Много добре знаеш какъв късмет извади, че изобщо се съгласих да нося проклетото нещо — отвръщам и подръпвам тежката материя, в която ме напъхаха.

Ландън затваря очи и въздъхва с облекчение, но в същото време и някак отчаяно.

— Май си прав — усмихва се.

— Благодаря. А няма ли и ти да ми благодариш, че съм поне облечен на сватбата ти?

— Млъкни! — възкликва. Прокарва ръце по черния си костюм. — А ако се откаже? А ако не се появи изобщо?

— Ще се появи.

— А ако не се?

— Ще се.

— Луд ли съм, че се женя толкова скоро?

— Да.

— Е, благодаря, но нямаше нужда.

— Да си луд понякога е по-добре, отколкото да си нормален.

Той ме оглежда внимателно, сякаш иска да разбере нещо от изражението ми.

— Ще се опиташ ли да поговориш с нея?

— Да, разбира се.

Пробвах да поговоря с нея на репетицията, но Карен и бъдещата булка се бяха залепили от двете й страни и не помръднаха. Изненадах се, че Теса помага с организацията на сватбата. Не знаех, че такива работи са й по сърце, но очевидно е доста добра.

— Сега тя е щастлива. Не съвсем, но като цяло е добре — казвам.

Нейното щастие е най-важното нещо в живота ми. И не само в моя. Без усмихнатата Теса светът не е същият. И аз знам това най-добре, защото пропилях една година да изсмуквам живота от нея и в същото време я карах да сияе. Да, объркано е и няма никаква логика в очите на останалите, но когато нещата опрат до тази жена, на мен никога не ми е пукало и няма да ми пука за околните.

— Пет минути, момчета — предупреждава Кен от другата страна на вратата.

Тази стая е малка и мирише на стара кожа и парафин, но това е сватбата на Ландън — ще се оплача по-късно. Може да отида да се ожаля направо на Кен. Предполагам, че той плаща за всичко, като се има предвид състоянието на родителите на булката и прочее.

— Готово ли е лудото копеле? — питам Ландън.

— Не, но ще бъда, когато я видя.