Анна Тод
След щастливия край (72)

Теса

— Добро утро, бебо.

Отварям очи и първото нещо, което виждам, е татуировка на лястовица. Кожата на Хардин е загоряла, по-тъмна е и мускулите на гърдите му са много по-големи и очертани от последния път. Винаги е бил непоносимо красив, но сега изглежда (ако изобщо е възможно) още по-добре. И е такова сладко мъчение да лежа, сложила глава върху гърдите му, да усещам ръката му около тялото си.

Той вдига другата си ръка и маха косата от лицето ми.

— Добро утро — отвръщам. Опирам брадичка в гърдите му. От този ъгъл мога да се наслаждавам на прекрасното му лице.

— Добре ли спа? — пита. Пръстите му нежно галят косата ми, усмихва се и това вече никак не ми се струва странно.

— Да.

Затварям очи да се съвзема, защото за няколко секунди съзнанието ми се превърна в пюре, но продължавам да се втечнявам от звука на дрезгавия му, плътен глас. Дори акцентът му се усеща по-силно и по-отчетливо. Проклет да е този мъж!

Без да каже нищо повече, Хардин слага палец върху устната ми, но когато чувам вратата на спалнята на Ландън, веднага отварям очи. Опитвам се да седна, но Хардин ме стиска по-силно.

— Не, не го прави — смее се, изтегля се към облегалката на дивана и ме издърпва със себе си. Ландън влиза в хола и няколко секунди след него се появява и София. Облечена е в работните си дрехи от снощи. Черната униформа й отива, особено когато е придружена от ослепителната й усмивка.

— Здрасти — поздравява Ландън и веднага се изчервява.

София го хваща за ръката и ми се усмихва. Мисля, че дори ми намига, но след събуждането ми до Хардин съзнанието ми все още не функционира.

София целува Ландън по бузата и му казва, че ще му се обади след работа.

Брадата на Ландън е нещо, с което все още се опитвам да свикна, но му отива. Той й се усмихва и й отваря вратата.

— Е, сега поне знаем защо Ландън не излезе снощи от стаята си — прошепва Хардин в ухото ми.

Усещам горещия му дъх, кожата ми е прекалено чувствителна към всеки негов допир и вече започвам да трупам напрежение. Опитвам се да стана.

— Искам кафе — изричам, след като отказва да ме пусне.

Това трябва да са били магическите думички, защото едва сега ми позволява да стана.

Прекъсването на контакта с Хардин оказва мигновен ефект върху тялото ми, което ме тласка назад към дивана, но някак успявам да се насиля да стигна до кафеварката.

Предпочитам да не коментирам същата многозначителна усмивка на Ландън. Купата със сос с водка, който никой не яде, е все още на печката, но пък за свое оправдание мога само да кажа, че не мислих с главата си. Когато отварям фурната, виждам и пилешките гърди, които приготвих за печене, но нямам никакъв спомен да съм включвала или изключвала фурната.

Когато съм край Хардин, съзнанието ми отказва да работи. И сега мисля за устните му върху моите след всички тези месеци на сексуални лишения. Кожата ми пламва само от спомена за тази кратка целувка, за нежността, с която ме докосваше, за това как с пръсти и поглед обожаваше тялото ми.

— Добре че изключих фурната, а? — казва Хардин зад гърба ми.

Облякъл е анцуг, който виси доста ниско под таза му. Новите му татуировки под стомаха като че допълнително подчертават мускулите му.

— Мм, да — прочиствам гърло и се опитвам да разбера защо хормоните ми изведнъж пощуряха. Чувствам се като онзи ден, когато го видях за първи път, а това определено ме безпокои. Винаги е толкова лесно да се подхлъзна назад и да се превърна в онази, старата Теса, но сега се налага да си събера мислите.

— От колко си на работа днес? — пита Хардин и се обляга на плота да гледа как разчиствам.

— От дванадесет на обяд. Само една смяна, така че свършвам в пет — отвръщам и изливам соса в мивката.

— Ще те заведа на вечеря — казва. Усмихва се и скръства ръце пред гърдите си. — Навеждам глава, повдигам вежда и го гледам, докато включвам мелачката за отпадъци. — Мислиш как да ми набуташ ръката там, нали?

Смехът му е ведър, мек, става ми леко, като надрусана съм.

— Може би — усмихвам се. — Така че ще се наложи да го перифразираш във въпрос.

— Ето я саркастичната Тереза, която познавам и обичам — изрича и плъзва длани по плота.

— Пак сме на „Тереза“, а? — опитвам се да му се скарам, но усмивката ми побеждава.

— Да. Пак.

И тогава прави нещо невиждано и нечувано досега: вади кошчето за боклук и започва да ми помага да почистя.

— Добре тогава. Моля, би ли била така добра да ми направиш честта да отделиш от скъпоценното си време и да излезеш с мен на вечеря?

Безобидният му сарказъм ме кара да се смея. Ландън влиза в кухнята и ни гледа учудено, после се обляга на плота и мълчи.

— Добре ли си? — питам.

Но Ландън не може да откъсне очи от Хардин, който продължава да чисти, и очевидно му е трудно да намери думи да ми отговори.

— Да, само съм малко уморен — разтърква очи.

— Нищо чудно — смее се Хардин, а Ландън го удря по рамото.

Гледам ги и си мисля, че съм в някаква паралелна вселена, където Ландън удря Хардин по рамото, а Хардин е този, който се смее и го нарича задник, вместо да му се разкрещи и да го гледа заканително. Тази паралелна вселена ми харесва, иска ми се да поостана малко.

— Не е нищо такова, млъквай — казва Ландън, слага мляното кафе в кафеварката и вади три чаши.

— Да, да, знам, Ландън, знам, че не е така, както изглежда — продължава Хардин.

Слушам ги как се заяждат, как си разменят невинни обиди и не искам да напускам това божествено място.

Пресягам се да взема кутия с корнфлейкс от най-горния шкаф. Вдигам се на пръсти, когато усещам ръцете на Хардин върху ластика на късите ми гащи: дърпа ги нагоре, за да не ми се вижда голият кръст. От една страна искам да ги сваля още по-надолу и дори да ги махна напълно само за да видя изражението на лицето му, но присъствието на Ландън ме спира. Вместо това отчитам смешното в жеста му и изваждам кутията.

— „Фростид Флейкс“? — пита Хардин.

— В шкафа — отговаря му Ландън.

Спомням си как Хардин и баща ми все се караха за корнфлейкса. Усмихвам се, сгъвам спомена и го прибирам на мястото му — дълбоко в чекмеджето със спомени, посветени на баща ми. Вече не мисля за него с болка. Научих се да се усмихвам, когато се сещам за него, за хумора му, и да се възхищавам на оптимизма му. Въпреки краткото време, през което го познавах.

Отивам в банята за душ. Ландън разказва на Хардин как някакъв любим негов хокеист е подписал договор със съпернически отбор, а Хардин ме изненадва — вместо да ме последва, той остава в кухнята с Ландън.

 

 

След час съм облечена и готова да тръгна за работа. Когато влизам в хола, Хардин обува кубинките си. Поглежда ме и ми се усмихва.

— Готова ли си?

— За какво? — питам, слагам престилката и вземам телефона си.

— Да те изпратя до работа — казва, сякаш това е най-естественото нещо на света.

Усмивката ще разцепи лицето ми на две половини. Толкова ми става хубаво от милия жест. Хиля се като селски идиот и тръгвам след него.

Странно е да вървиш с Хардин по улиците на Ню Йорк. Той напълно се вписва в атмосферата на града; стилът му, начинът му на обличане са съвсем на място, но в същото време той изпълва улиците с глас. Веселото му изражение прави свъсения ден по-ведър.

— Единственият… всъщност един от проблемите на този град е това… — размахва ръка, а аз чакам да ми обясни кое е „това“. — Слънцето е скрито — казва най-накрая.

Обувките му кънтят по тротоара и едва сега осъзнавам колко много ми е липсвал този звук. След като го напуснах, това беше едно от онези малки неща, за които ми беше мъчно най-много. Вървях сама из шумните улици на Ню Йорк и мислех как ли биха звучали неговите тежки стъпки до мен.

— Ти живееш в дъждовен Вашингтон, не можеш да кажеш, че Ню Йорк е по-зле само защото не виждаш слънцето.

Той се смее и сменя темата на разговора: пита ме най-обикновени неща за ежедневието, за работата в ресторанта, какво съм правила през последните пет месеца. Аз му разказвам за майка ми, за Дейвид и дъщеря му. Също и че Ноа е във футболния отбор на университета в Калифорния. Споделям как майка ми и Дейвид ме заведоха на почивка на същото място, където бяхме ходили с неговото семейство.

Разказвам му за първите две нощи тук, как не съм могла да мигна заради шума и как на третата нощ съм излязла от апартамента в три часа сутринта да се разходя, както и че тогава съм се запознала с Джо. Добавям как този сладък бездомник ми напомня на баща ми и ми се иска да вярвам, че с една вечеря му помагам така, както не успях да помогна на баща си.

След това признание Хардин ме придърпва към себе си, държи ръката ми, а аз не се опитвам да се отскубна. Разказвам му колко съм се притеснявала за това преместване и че съм щастлива, задето е дошъл да ни види.

Той не споменава повече за отказа си да правим секс, макар че снощи не спря да ме подкача и да ме дразни, докато не заспах в ръцете му. Не споменава и за предложението си за брак, но няма проблем. Все още се опитвам да разбера каква е логиката.

Всъщност все още се мъча да проумея какво стана, когато го видях за първи път преди една година и когато съдбите ни се сблъскаха челно.

Робърт ме чака на ъгъла, както прави всяка сутрин, когато сме в една смяна. Хардин ме придърпва по-плътно към себе си и стиска ръката ми малко по-силно. Никой от двамата не казва нищо — само се оглеждат враждебно, а аз не мога да се начудя защо мъжете се държат така в присъствието на жена.

— Ще съм тук, когато свършиш — казва тихо Хардин в ухото ми. — И не се преработвай.

Усещам усмивката в гласа му, но думите му звучат много сериозно.

Разбира се, с препоръката си Хардин сякаш прокле целия ден. Затрупана съм с маси. Маса след маса. Мъже, жени, всички пият и ядат някакви малки порции, наредени в красиво украсени чинии. Едно дете решава, че униформата ми има нужда от малко цвят, и обръща чиния със спагети отгоре ми. Нямам време за почивка.

Пет часа по-късно краката ме болят, едва ги усещам.

Както обеща, Хардин ме чака в лобито. София стои права до пейката, на която е седнал. Тъмната й коса е прибрана на кокче. Изумителното й лице се набива на очи от километри. Има екзотично излъчване — високи скули и плътни устни. Поглеждам мръсната си униформа и се сгърчвам. Мириша на чесън и доматен сос, които са размазани по цялата ми риза. Хардин не забелязва мръсните ми дрехи, но намира нещо в косата ми и го издърпва.

— Не искам да знам какво е — казвам с усмивка, а той се смее и вади носна кърпа… не, ароматизирана носна кърпичка! И ми я подава!

Избърсвам лицето си от размазания грим — след пет часа потене това става. Изглеждам ужасно, непривлекателна, мръсна и уморена.

Докато вървим към апартамента, Хардин води разговора през цялото време, задава обикновени въпроси — предимно как е минала смяната ми. Прибираме се доста неусетно.

— Краката зверски ме болят — простенвам и събувам обувките, след което ги запращам настрани.

Очите на Хардин проследяват жеста ми и буквално чувам саркастичния коментар, който се е заформил в главата му, задето сега аз съм тази, която разхвърля.

— Ще си ги прибера след минутка, разбира се.

— Така си и помислих — усмихва се той и сяда на леглото до мен. — Ела тук.

Хваща глезените ми, слага ги в скута си и започва да ги масажира. Аз лягам назад и се опитвам да не мисля, че краката ми може и да не миришат особено добре, след като са били набутани в ужасните обувки часове наред.

— Благодаря ти — простенвам.

Искам да затворя очи от облекчение, но искам и да го гледам. Толкова месеци страдах, без да мога да го видя, затова сега копнея да си наваксам изгубеното време.

— Няма проблем. Мога да се справя с миризмата само и само да видя това отпуснато, замечтано лице.

Вдигам ръка и се опитвам да го плесна, но е прекалено далеч, а той само се смее и продължава да твори чудеса с изтормозените ми крака. Ръцете му се преместват към глезените и бедрата. Изобщо не си давам зор да спра звуците, които излизат от устата ми. Толкова е успокояващо пак да усещам допира му. Уморените ми, напрегнати мускули се топят под ръцете му.

— Седни пред мен — инструктира ме с мек тон и внимателно пуска краката ми на пода. Сядам между краката му. Ръцете му се залавят с раменете ми. Впива пръсти директно в най-напрегнатите сухожилия и успява да изтласка напрежението от тях.

— Ако не беше облечена в риза, щеше да е много по-приятно.

Засмивам се, но после се сещам как снощи ме докара до полуда в кухнята и решавам да си го върна. Измъквам ризата от панталоните си и когато я издърпвам през главата заедно с потника, не мога да не забележа със задоволство какъв стон се откъртва от гърлото му.

— Какво? Идеята беше твоя — напомням му.

Сега ръцете му са по-груби, впиват се в кожата ми, облягам глава на гърдите му и чувам как си мърмори нещо. Потупвам се по гърба, че се сетих да си облека прилично бельо. Това е единият от двата свестни сутиена, които имам, но никой освен мен не ги вижда. Ландън ги е виждал след две злополучни обърквания на прането. Беше много конфузно и за двама ни.

— Нов е — казва Хардин и пръстите му минават по презрамката на сутиена.

Повдига я леко и я пуска. Не казвам нищо. Само се притискам по-плътно към разтворените му крака. Дланта му обхваща врата ми, палецът му се плъзга между челюстта ми и чувствителната кожа под ухото ми.

— Така добре ли е? — пита, но съм сигурна, че знае отговора.

— Мхмм — това е единственият нечленоразделен звук, който мога да издам.

Той се смее, а аз се притискам още повече към него, буквално трия тялото си между краката му. Вдигам ръка и смъквам презрамката на сутиена по рамото си. Ръцете му се свиват около гърлото ми.

— Не ме дразни — предупреждава, вдига презрамката и продължава да масажира раменете ми.

— Казал майсторът на чирака си — негодувам и отново свалям презрамката.

Седя без риза пред него, махам сутиена си, а ръцете му ме стискат така, че да не мърдам. Започвам да откачам. Възбудена съм, прекалено напрегната, а той трие пениса си в гърба ми и не помага на хормоните ми да се успокоят.

— Не ме дразни — имитирам го, но нямам възможност да се засмея на остроумието си, защото той ме стиска за раменете, извива главата ми към себе си и започва:

— Не съм чукал от пет шибани месеца, Тереза. Буквално взривяваш всеки грам самоконтрол, който имам — прошепва грубо точно над устните ми.

Аз правя първата стъпка: притискам устни към неговите и веднага си спомням първата ни целувка в старата му стая в къщата.

— Не си ли? — питам изумена и благодаря на вселената, че не е бил с друга, откакто се разделихме.

Чувствам, че винаги съм знаела, че няма да докосне друго момиче. Или съм била принудена да се самоубеждавам, за да запазя разсъдъка си. Но сега той е различен човек, не е онова момче отпреди една година, което използваше само груби думи и фрази за секса, за да общува по някакъв начин с хората. Сега не е такъв. Сега не му е нужно ново момиче всяка вечер. Сега е по-силен. Това е същият Хардин, когото обичам, но вече е силен и по-уверен.

„Не бях забелязал колко сиви са очите ти“, каза ми тогава. И на мен ми трябваше само това. Под влиянието на алкохола и неочаквано милите думи аз не можах да се спра и го целунах. Устните му имаха дъх на… как на какво? На мента, разбира се. Халката на устната му беше хладна, усещах го непознат, опасен и въпреки това в онзи миг вече го обожавах.

Сега, толкова време след онази целувка, скачам от скута му, ръцете му са на кръста ми, плъзва ме по тялото си.

— Тес — простенва точно като в спомените ми и звукът ме подпалва още повече и ме бута напред в горещата, унищожителна страст между нас.

Изгубена съм и… проклета да съм, ако искам да намеря пътя обратно.

Бедрата ми обкрачват тялото му, ръцете ми са в косата му. Изгарям от потребност, почти съм истерична, мога да мисля само за пръстите му, които бавно и много нежно се спускат по гръбнака ми.