Анна Тод
След щастливия край (41)

Теса

Две ръце се увиват около кръста ми, някой ме вдига от седалката на колата. Бялата табела на таксито ми напомня за ужасната нощ. Оглеждам се да разбера къде съм и за миг изпадам в паника. После разбирам, че сме пред къщата на Кен, а не, а не…

— Никога не бих те завел пак там — казва Хардин, разбрал очевидно страховете ми, които дори не се бяха оформили като мисъл в съзнанието ми.

Не протестирам, когато ме качва по стълбите. Карен е будна и седи на стола до прозореца, държейки книга с рецепти в ръката. Хардин ме пуска да стъпя на крака. Коленете ми треперят от умора. Карен става и идва до вратата да ме прегърне.

— Какво искаш да хапнеш? Направих кексчета с карамел. Сигурна съм, че ще ти харесат — усмихва се широко, сияе, прегръща ме през кръста и ме води към кухнята. Тръгвам, без да поглеждам към Хардин.

— Ще занеса багажа ти горе — чувам да казва.

— Ландън спи ли? — питам Карен.

— Да, така мисля, но няма да има нищо против да го събудиш, не е късно.

Преди да кажа, че не съм гладна, тя вече е сложила карамеленото кексче в чинийка и ми го поднася.

— Не, няма да го будя. Ще се видим утре сутринта.

Очите на Карен ме гледат с онази позната нежност и топлота, но пръстите й нервно въртят годежния й пръстен.

— Теса, знам, че моментът е крайно неподходящ, но трябва да говоря за нещо с теб.

Кафявите й меки очи сега са тревожни. Подканя ме да си хапна и налива по една чаша мляко и за двете ни.

Кимам и я насърчавам да говори. Кексчето е страхотно. Не можах да се нахраня в къщата на майка ми — бях прекалено изнервена, а и денят беше дълъг. Вземам си още едно парченце.

— Знам, че имаш ужасно много проблеми в момента, така че ако искаш да не те занимавам, просто ми кажи. Но… истината е, че действително се нуждая от мнението ти по един въпрос.

Кимам пак и лакомо захапвам другото парче.

— Става дума за Хардин и Кен.

Очите ми се разширяват, задавям се с кекса.

Дали Кен знае? Хардин му е казал!

Карен ме потупва по гърба. Изпивам млякото, а тя продължава да прави нежни кръгчета по гърба ми.

— Толкова съм щастлива, че Хардин най-сетне започна да понася компанията му. Кен е на седмото небе, задето вече гради връзка със сина си. Това винаги е била мечтата му. Хардин е… онова нещо от миналото, за което Кен съжалява най-много. Години наред гледах с болка как мисълта за всичко, което е причинил на сина си, го смазва. Знам, че е правил много грешки и не искам да го оправдавам, не мога — казва. Очите й се пълнят със сълзи и тя лекичко ги попива в крайчетата. После се усмихва и продължава: — Извинявай, не знам на кой свят съм — добавя. Поема си дъх няколко пъти. — Сега е съвсем различен човек. От години не е докосвал алкохол, от години размишлява и се укорява.

Тя знае. Карен знае за Триш и Крисчън.

Гърдите ме болят, сърцето ми се свива. Очите ми се пълнят.

— Знам какво искаш да ми кажеш — прекъсвам я. Толкова обичам това семейство, въпреки тайните, пристрастяванията, съжаленията и грешките.

— Знаеш? Ландън ти е казал за бебето? — възкликва облекчено. — О, трябваше да се досетя, че е споделил. Предполагам, че тогава и Хардин знае?

Аз пак започвам да се давя. След продължителна борба с кашлицата Карен ме поглежда озадачено и се опитва да разчете изражението ми.

— Моля? Бебе?

— Е, значи все пак не си знаела — засмива се меко. — Осъзнавам, че в твоите очи съм прекалено стара, за да съм бременна, но съм едва в началото на четиридесетте и лекарите казаха, че съм здрава и няма да има никакъв проблем.

— Бебе? — питам. Радвам се, облекчена съм, че не знаят кой е истинският баща на Хардин, но това вече е… Такава изненада никога не съм предвиждала.

— Да, аз също бях шокирана като теб. Кен и той. Толкова се тревожи за мен. Ландън също. Знаеше, че ходя по изследвания и прекалено често отскачам до болницата, но не и причината. Помислил си е, че съм болна. Горкото дете. Почувствах се ужасно, когато ми каза за притесненията си, и тогава му съобщих новината. Но не го бяхме планирали. Сега вече преодоляхме първоначалния шок, че ще имаме дете толкова късно.

Ръцете ми обгръщат тялото й и за пръв път от дни изпитвам радост. В този миг сянката на злото се е вдигнала и чувствам истинска, чиста радост. Обичам Карен и съм така щастлива за нея. Толкова е хубаво! Бях започнала да си мисля, че никога в живота си няма да изпитам това леко и ефирно чувство.

— Това е прекрасно, изумително. Толкова съм щастлива. Радвам се от сърце за теб! — възкликвам. Ръцете й ме притискат по-силно.

— Благодаря, Теса, знаех, че ще се зарадваш. Колкото повече се съвземам от шока, толкова повече се вълнувам — споделя. Отдръпва се, целува ме по бузата и ме поглежда в очите. — Просто се тревожа как Хардин ще приеме новината.

И ето как радостта ми се стопява и на нейно място се настанява тревогата за Хардин. Целият му живот се оказа една огромна лъжа и той не прие новината добре. Мъжът, когото допреди една седмица приемаше за свой баща, сега ще има дете и Хардин ще бъде забравен. Дали това ще се случи, или няма, тепърва предстои да се види, но знам много добре какво ще си помисли Хардин, знам и как ще реагира. Наясно съм и къде ще се затвори. За кой ли път. И Карен знае.

Точно затова се страхува да повдигне темата пред него.

— Имаш ли нещо против аз да му кажа? Ако не искаш, ще разбера — питам.

Не си позволявам да мисля в перспектива, но ако действително напускам Хардин, трябва да съм сигурна, че не оставям зад гърба си тотален хаос.

Само се оправдаваш, казва по-разумната частичка от съзнанието ми.

— Не, разбира се, че нямам нищо против. Честно да ти кажа, надявах се да предложиш. Знам, че това те поставя в ужасно положение и не искам да се чувстваш задължена да се забъркваш, но се страхувам от реакцията на Хардин, ако Кен му каже. Ти си имаш начини да стигнеш до него така, както никой от нас не може.

— Утре ще говоря с него. Няма никакъв проблем, не ме натоварваш.

— Днес беше тежък ден за теб. Съжалявам, че говоря за това точно сега. Трябваше да почакам, но не искам да излезе, че сме крили от него, а и вече започва да ми личи мъничко. Хардин е имал достатъчно тежък живот и държа да направя всичко възможно, за да приеме новината леко. Ще ми се занапред животът му да бъде по-лесен и по-хубав. Искам да знае, че е част от нас, от семейството си, че всички ние го обичаме толкова много и че това никога няма да се промени. Бебето няма да промени нищо.

— Той знае — казвам категорично. — Може да не иска да го приеме сега, нито да го признае, но вярва, че го обичате.

Чувам стъпки по стълбите и двете отскачаме една от друга, бършем сълзите си и аз отхапвам от кексчето. Хардин се е изкъпал и е сложил анцуг, който му е прекалено къс. На бедрото му забелязвам емблемата с логото на колежа и се досещам, че е облякъл дрехи на Ландън. Иначе никога не би го направил, но вероятно всичките му дрехи са мръсни. Ако бяхме… ако бяхме една седмица назад във времето, бих се пошегувала с облеклото му. Но не сме. Сега е най-нещастното, но и най-щастливото за мен време. Знам, че звучи объркано и нелогично, но пък кога ли съм успявала да постигна някакъв здравословен баланс във връзката ни. Защо тепърва да нарушавам традицията?

— Ще си лягам. Имаш ли нужда от нещо? — гласът му е тих и дрезгав.

Поглеждам го, но той е забил поглед в босите си стъпала.

— Не, но благодаря все пак.

— Сложих багажа ти в стаята за гости… в твоята стая.

Онази частичка от мен, на която никога не бива да се има доверие, си пожелава да бяхме сами в кухнята, но рационалната, разумната и значително по-голямата част от мен е благодарна, че сме в присъствието на Карен.

Той се качва по стълбите, аз пожелавам лека нощ на Карен и тръгвам да си лягам.

Когато отивам на втория етаж, заставам пред вратата на стаята, в която съм изживяла някои от най-щастливите си мигове. Приближавам ръка към топката на вратата, но веднага я отдръпвам, сякаш студеният метал може да ме изгори. Това безкрайно повторение на едни и същи ситуации, към които съм развила инстинкт, трябва да спре. И ако още веднъж се отдам на порива си, вслушвайки се в писъка на всяка клетка на тялото ми, която копнее да е близо до него, никога няма да успея да изляза от безконечния цикъл: грешка, нова грешка, нова грешка. Скандал след скандал, битка след битка, война след война.

Въздъхвам и затварям вратата на стаята за гости. Заспивам с мисълта как хубаво би било, ако онази млада Теса знаеше колко опасна е любовта.

Ако тогава знаех, нямаше да боли толкова много. Ако знаех как ще ме залепи, за да ме разкъса отново на още по-малки парченца, никога нямаше да припаря до Хардин Скот.