Анна Тод
След щастливия край (46)

Хардин

Очите на Теса не се откъсват от лицето ми. Тревогата в тях започва да ме притеснява още повече. Тя мина през истински ад, като моят принос беше повече от значителен. Не бива да се безпокои за мен, това трябва да е последната й грижа. Искам да мисли за себе си, отново да бъде себе си, а не да пилее енергията си, притеснявайки се за мен. Ненавиждам това й качество: когато състраданието й към другите — особено към мен — избутва на втори план грижата й за самата себе си.

— Не се безпокой. Щастлив съм, че дори ми говориш — казвам. Това е истината, но нямам представа накъде отива този разговор и какво ще излезе от него. Теса бавно кима с глава и после задава въпроса, който явно е бил основният й мотив да дойде при мен.

— Имаш ли намерение да кажеш на Кен какво се случи в Лондон?

Лягам на леглото и се замислям върху въпроса й. В интерес на истината, през последните два дни не спирам да разсъждавам за това. Понякога ми се иска да му кажа, друг път предпочитам да запазя информацията за себе си.

Изобщо трябва ли Кен да знае? И ако му кажа, готов ли съм да приема промените, които неизменно ще настъпят след това? Дали изобщо ще има промени? Или просто мисля със задника си само и само да го омаловажа в очите си. Как така в мига, в който започнах да понасям присъствието му в живота си, разбрах, че в крайна сметка той не ми е баща. И когато съм готов да му простя, да вземе да се окаже, че той не е бащата, на когото трябва да прощавам?

Отварям очи.

— Все още не съм решил. Всъщност исках да чуя какво мислиш ти.

Очите на моето момиче не греят като преди, но днес в тях има повече живот от последния път, когато я видях. Беше нечовешко изтезание да съм под един покрив с нея и да не мога да се доближа до нея. Не и така, както искам. Всичко е изкривено, обърнато. Дори смешно. Сега аз съм този, който проси секунда внимание, проси за… каквото е готова да ми подхвърли. Дори замисленото й в момента изражение е способно да успокои постоянната болка, с която не мога да свикна да живея.

— Искаш ли да имаш връзка с Крисчън? — пита меко и прокарва пръст по шевовете на завивката.

— Не. Не знам, по дяволите. Искам ти да ми кажеш какво да правя.

— Мисля, че е редно да кажеш на Кен само ако това ще ти помогне да се разтовариш от част от болката, насъбрана у теб още от детството. Не смятам, че трябва да го правиш от злоба или гняв. А що се касае до Крисчън, имаш време да решиш. Просто изчакай да видиш как ще се развият нещата — предлага с онзи разумен тон, с който говори, когато е истински загрижена и те разбира.

— Как го правиш?

— Кое как правя? — навежда учудено глава.

— Това, което аз не мога: винаги казваш правилното нещо.

— Не, не е така. Невинаги.

— О, да — настоявам. Протягам ръка да хвана нейната, но тя се отдръпва. — Винаги казваш точните думи. Така е откакто те помня. Просто аз не можех да те чуя.

Теса поглежда встрани, но няма проблем. Ще й отнеме доста време да свикне да чува тези неща от мен. Все някога ще свикне. Заклех се да споделям как се чувствам и да престана да се държа като пълен егоист, който винаги очаква някой да разкодира думите и намеренията му.

Телефонът й започва да вибрира и тя го вади от джоба на прекалено големия джъмпер. Ще ми се да вярвам, че си го е купила, а не е облякла този на Ландън. Самият аз бях подложен на това изтезание: да нося всяка една дреха, която човечеството познава, с избродираната емблема на колежа, но ненавиждам мисълта, че до тялото й се докосват дрехи, обличани от друг мъж. Знам, че е тъпо и нелогично, но не мога да спра фантазиите си, нали?

Тя прокарва палец по екрана и едва сега виждам. Преди да успее да ме спре, вече съм изтръгнал телефона от ръцете й.

— Айфон? Това майтап ли е? Твой ли е? — питам и гледам с изумление новия телефон в ръцете си.

— Да — отвръща, бузите й пламват и тя се пресяга да вземе телефона от ръцете ми, но аз го вдигам високо над главата си, за да не може да го стигне.

— Значи сега си купуваш телефон, а когато те молех, ти се запъна и отказа дори да ме чуеш — изричам закачливо. Очите й са разширени, диша нервно. — Какво те накара да промениш решението си?

— Не знам, време му беше… предполагам — обяснява. Не разбирам защо е така неспокойна. Настроението й не ми харесва, но малко лек хумор ще й дойде добре. — Какъв е кодът? — питам и натискам числата, които според мен е избрала. Ха, успявам от първия опит. Екранът й се отваря пред очите ми.

— Хардин — пищи и се опитва да докопа телефона. — Не можеш да ми ровиш в нещата. Хваща едната ми ръка и с другата се опитва да си го вземе.

— О, да, мога — смея се. Най-случайното докосване от нейна страна, а ето че вече ми се вие свят. Всяка клетка в тялото ми оживява. Тя се усмихва и продължава с опитите да си го върне. Ето, това е моето малко, сладко момиче. Момичето, което ми липсваше толкова много.

— Добре тогава, дай ми твоя.

— Съжалявам, не става — продължавам да я дразня и да ровя из съобщенията й.

— Дай ми телефона — скимти и се приближава по-плътно до мен, но усмивката й посърва. — Предполагам, че в телефона ти има неща, които не е редно да виждам.

И ето така, само за секунда защитната й стена се вдига.

— Не, няма. Има над хиляда твои снимки и една папка с твоята лигава музика. И ако наистина искаш да видиш колко съм жалък, можеш да провериш всички позвънявания, за да разбереш колко пъти съм се опитвал да ти се обадя, но винаги ми отговаряше оператор и ми казваше, че „телефонът е грешен или непълен“.

Тя ме гледа и… очевидно не ми вярва. Не мога да я виня. Очите й омекват за секунда, но веднага след това пита:

— И нищо от Джанин?

— Какво? Не! Хайде, иди и провери. На тоалетката е.

— По-добре да не гледам.

Заставам на колене и притискам рамене в нейните.

— Теса, това момиче не съществува за мен. Джанин никога не е била повече от едно нищо.

Теса се опитва да ми покаже, че изобщо не я интересува, че го е преживяла, че е продължила живота си, че е далеч от мен, но я познавам прекалено добре. Знам, че се побърква при мисълта, че може да съм бил с друга жена.

— Трябва да тръгвам — казва, изправя се, но аз я хващам за ръката и я моля да остане при мен. В началото се колебае, но не я насилвам, чакам. Пръстите ми правят малки кръгчета по кожата на китката й.

— Знам какво си мислиш, но нищо подобно не се е случило — обяснявам. Тя издърпва ръката си от моята, но остава до мен. — Не бях на себе си, Теса, но не съм я чукал.

Не бих я чукал. Стига ми неприятното чувство, когато Джанин ме докосваше, ако не успеех да се предпазя навреме. За секунда ми минава през ума да й кажа колко ми е било противно да усещам смърдящите й на цигари и трева устни върху моите, но това само ще я взриви.

— Да бе, вярвам ти — върти предизвикателно очи.

— Боже, как ми липсваше това твое отношение към нещата — опитвам да разведря разговора, но тя пак върти очи. — Обичам те.

Това вече приковава вниманието й и тя ме бута в гърдите, за да създаде дистанция между телата ни.

— Престани да правиш така! Не можеш просто да решиш, че ме искаш, и да очакваш да хукна обратно към теб.

Ще ми се да й кажа, че ще се върне при мен, защото принадлежи на мен, че никога няма да спра да я убеждавам в това, но не продумвам нищо. Само клатя глава и й се усмихвам.

— Да сменим темата на разговора. Исках само да ти кажа, че ми липсваше.

— Добре, да сменим темата — въздъхва и започва да пощипва устната си, което моментално ме кара да забравя, че се канех да дам друга насока на разговора.

— Айфон? — пак питам. Въртя телефона й в ръката си. — Не мога да повярвам, че си си купила айфон и не си ми казала.

Поглеждам я и забелязвам как на намръщеното й лице се появява усмивка.

— Не е кой знае какво. Помага ми да си следя графика, а и Ландън ще ми покаже как да си свалям музика и филми.

— Аз мога да ти покажа.

— Няма проблем, наистина — опитва се да отхвърли предложението ми.

— Ще ти помогна. Сега ще ти покажа.

Отварям iTunes Store. През следващия час намираме любимата й музика и й показвам как да си сваля тези противни комедии с Том Ханкс, които тя очевидно харесва. Теса е мълчалива. От време на време казва „благодаря“, „не, не тази песен“, но не се опитвам да я ангажирам с разговор.

Аз направих това с нея. Аз я превърнах в тихата, несигурна жена, която седи пред очите ми. Пак аз съм виновен, че не знае как да се държи сега. Аз съм виновен, задето всеки път, когато се приближа към нея, тя бяга назад. И всеки път с този жест къса по малко от сърцето ми. Не е възможно в мен да е останало нещо за даване. Всичко, което съм имал, тя вече го притежава. Но с всяка нейна усмивка в тялото ми се заражда нов живот, пълни се с още малко от мен самия и аз й позволявам да го открадне. Всичко е за нея, винаги ще бъде за нея.

— Искаш ли да ти покажа как да сваляш качествено порно? — питам и за награда виждам как бузите й пламват.

— О, сигурна съм, че най-бързо си разучил тъкмо тази опция — шегува се и тя.

Не мога да се нарадвам, че мога пак да я подкачам като преди и че тя все още ми позволява.

— Не, не е съвсем така. Събрал съм доста материал тук — казвам и потупвам челото си с пръст. Естествено, тя ме разбира грешно, затова пояснявам: — Само с теб.

Лицето й е все така смръщено, но няма да й позволя да се заблуждава. Трябва да е луда, та да си въобразява, че бих мислил по този начин за друга жена. И едва сега започвам да осъзнавам, че Теса е точно толкова луда, колкото съм и аз. Може би това обяснява защо остана с мен толкова дълго.

— Не се шегувам. Мисля само за теб. Винаги и само за теб.

Тонът ми е сериозен, прекалено сериозен, но не си правя труда да го разведрявам с шеги. Не и сега. Опитах със закачки, опитах с приятелски тон — все я наранявам. Тогава тя най-изненадващо изрича:

— Какво си мислиш за мен?

Веднага започвам да си я представям и инстинктивно засмуквам долната си устна.

— Не смятам, че искаш да отговоря на този въпрос.

Теса е просната на леглото, бедрата й са разтворени, пръстите й се забиват матрака, стиска чаршафите, докато свършва върху езика ми. Бедрата й се движат бавно и съблазнително, докато ме язди. Теса е на колене пред мен, плътните й устни се разтварят и ме поемат. Теса е наведена напред, гърбът й е огрян от меката лунна светлина. Дупето й е пред очите ми и ме очаква. Изпълвам я, а тя вика името ми…

— Вероятно си прав — засмива се и пак млъква. — Винаги правим така, винаги се подхлъзваме назад.

Много добре знам какво иска да каже. И все пак… в най-кошмарната седмица от живота ми тя ме накара да се смея заради някакъв шибан айфон.

— Това сме ние, бебо. Не можем по друг начин.

— Можем. Налага се. Трябва да опитаме. Аз трябва да опитам — казва. Думите й може и да звучат убедително в съзнанието й, но няма да може да ме заблуди.

— Престани да премисляш всичко. Знам, че между мен и теб трябва да бъде така — да се шегуваме за порно, а аз да си представям всички онези неща, които съм правил и искам да правя с тялото ти.

— Това е буквално лудост. Не можем да направим такова нещо — отвръща и се навежда леко към мен.

— Да направим какво?

— Нещата не опират само до секса — продължава. Погледът й попада между краката ми и знам, че се бори със себе си да откъсне поглед от подутината там.

— Никога не съм казвал такова нещо, но сексът може да ни направи услуга: да престанем да отричаме, че не мислим за едно и също нещо.

— Не можем.

Забелязвам, че дишаме в унисон. Езикът й се подава съвсем лекичко и навлажнява сухата й устна.

— Не съм предлагал нищо — напомням й.

Да, наистина не съм й предлагал секс, но за нищо на света не бих й отказал. Уви, нямам късмет. По никакъв начин няма да ми позволи да я докосна. Не и в близко бъдеще… нали?

— Не предлагаше. Само намекна — усмихва се тя.

— Кога не съм намеквал?

— Вярно е — опитва се да задуши смеха си. — Толкова е объркано. Не бива да го правим. Нямам си доверие, когато съм край теб.

Мамка му, колко съм щастлив да го чуя, защото аз си нямам доверие, когато съм край нея през по-голямата част от времето.

— Какво толкова лошо може да се случи? — питам. Слагам ръка на рамото й. Лицето й се смръщва, но не с такова отвращение като преди няколко дни.

— Ще продължа да изглеждам като кръгъл идиот — прошепва и аз бавно прокарвам длан по ръката й.

— Престани да мислиш. Накарай мозъка си да млъкне и остави тялото да те ръководи. А тялото ти иска мен, Теса. Нуждае се от мен.

Тя клати глава и отрича очевидната истина.

— Напротив, иска — настоявам и продължавам да галя ръката й, сега е по-близо до гърдите й и чакам да ме спре. Ако каже да престана, ще престана. Никога не бих я притискал за такова нещо. Правил съм много ужасни неща, но чак на такова не съм способен.

— Работата е там, че знам… всяко местенце, което обичаш да докосвам — поглеждам в очите й и очаквам да каже „да“ или „не“, дали ще ме отблъсне, или пък няма. Сега очите й греят като неонови светлини. Не, няма да ме спре. Тялото й все така ме желае. Както винаги. — Знам как да те накарам да свършиш, така че да забравиш за всичко друго.

Ако успея да задоволя тялото й, може би съзнанието й ще го последва. И ако успея да пробия през съзнанието и тялото й, сърцето й ще последва тях? Никога не съм бил срамежлив, когато е ставало дума за това да задоволявам глада на тялото й. Защо да бъда сега?

Приемам мълчанието й и начина, по който ме гледа, за съгласие и след малко ръката ми вече е върху ципа на дрехата й. Но не се занимавам с него, събличам я направо през главата. Връзката обаче се заплита в косата й. Тя избутва счупената ми ръка, съблича се сама и успява да измъкне връзката от косата си.

— Не те насилвам да го правиш, нали? Не те притискам?

— Не — казва задъхано. — Знам, че идеята е ужасно лоша, но не искам да спирам. Искам да избягам от всичко. Моля те, дай ми това кратко бягство.

— Изключи съзнанието си, не мисли за нищо друго. Мисли само за това.

Прокарвам пръсти под шията й и тя потръпва. Устните й се залепват за моите — сварва ме напълно неподготвен. След няколко секунди бавните, несигурни целувки изчезват. Вече сме само ние двамата — такива, каквито сме били винаги. Няма ги срамежливите жестове, няма ги и притесненията и тревогите. Само ние двамата. Езикът й бързо се стрелва по моя, ръцете й се втурват в косата ми, дърпа я, подлудява ме.

Увивам своите ръце около тялото й и я спускам назад върху матрака. Коляното й се опира в пениса ми и аз най-безсрамно се притискам и търкам в него. Отчаяният ми копнеж за близост с нея я изумява. Изважда ръка от косата ми и я слага върху зърното си. Мисля, че ще се пръсна от щастие да я видя отново под мен. Прекалено е много, за да го побера в себе си, и все пак е недостатъчно.

Тя обгръща гърдата си, мачка я, играе си със зърното, а аз сякаш съм забравил да се движа — мога само да я гледам и да се наслаждавам как най-сетне се отпуска пред мен. Няма и следа от срамежливата Теса. Иска да забрави за реалността и аз с радост ще изпълня молбата й. Мога да играя и тази роля.

Движенията ни са такива, сякаш сме подпалени с гориво — огнена страст. Аз съм огън, а тя е бензин. Никой от двама ни не желае да угаси пожара, докато не експлодираме. Но аз ще чакам и ще я пазя от пламъците, защото не искам да се изгори от… мен.

Ръцете й се спускат по тялото ми, хваща ме, стиска ме и се налага да положа огромни усилия, за да не свърша само от допира на ръката й. Заставам между отворените й бедра, а тя нетърпеливо опъва ластика на късите ми гащи. Дърпам бикините й надолу, така че и двамата оставаме голи. Когато кожата ми покрива нейната, като по сигнал простенваме в унисон. Намествам се и леко прониквам в нея. Тя забива нокти и после впива уста в голото ми рамо. Смуче кожата ми, хапе я, а аз влизам по-навътре. Зрението ми е замъглено. Искам да усетя всеки милиметър от нея, всеки миг, който има желание да ми подари.

— Обичам те — кълна й се, но устата й престава да се движи и ръцете й, заровени в косата ми, се отпускат.

— Хардин…

— Омъжи се за мен, Теса. Моля те.

Влизам рязко в нея и се надявам да изтръгна съгласието й по възможно най-нечестния начин.

— Ако продължаваш да говориш такива неща, няма да го правим — казва меко.

Виждам болката в очите й, липсата й на всякакъв контрол, когато става дума за мен, и изпитвам вина.

Страхотен момент да предложиш брак! Задник!

— Извинявай. Няма повече — уверявам я и я целувам.

Ще й дам време да си помисли, а аз ще си затворя устата. Няма да й признавам повече безкрайната си любов, няма да й говоря за чувствата си. Вместо това започвам да й приказвам мръснишки, да изричам на глас онези неща, които иска да чуе, които обича да слуша, докато я чукам.

Казвам й колко отдавна я желая и колко е тясна около пениса ми, а тя притиска ръка към задника ми, подканва ме да вляза по-дълбоко в нея. Очите й са затворени, мускулите на краката й започват да се стягат. Знам, че е към края. И може инак да ме мрази, но обича мръсната ми уста.

Няма да издържа дълго, но тя също е към края. Не става дума само за съвършения секс с нея, а просто за усещането да съм близо, да съм опрян в нея, да съм в нея. Ето от това се нуждая, от това се нуждае и тя.

— Хайде, бебо, искам да усетя как свършваш около мен — казвам през стиснати зъби.

Тя изпълнява, стиска ме за ръцете, скимти името ми, притиска глава във възглавницата и се разпада, а аз я съзерцавам. Гледам красивата й уста, гледам как се разтваря, гледам как очите й намират моите и се обръщат от удоволствие. Прекалено много е. Красотата на тази съвършена жена, която ми позволява да я имам — макар и за кратко, — да гледам как свършва за мен, само за мен.

Влизам в нея за пореден и последен път, хващам я за бедрата и изливам в тялото й всичко, което е останало живо в мен.

— Мамка му — изсумтявам. Опирам се на лакти и внимавам да не я ударя, да не я нараня с тежкото си тяло. Очите й са затворени, едва помръдва клепачи.

— Аха — съгласява се мързеливо.

Облягам се на лакът и я гледам, докато е със затворени очи. Едва сега започвам да се страхувам какво ще се случи, когато започне да се приземява в реалността и да съжалява, че го е направила. Тогава гневът й ще нарасне.

— Добре ли си? — питам. Прокарвам пръст по голото й бедро.

— Да — гласът й е плътен, спокоен.

Мамка му, колко съм щастлив, че дойде да почука на вратата ми. Не знам колко време щях да издържа, без да я виждам и да чувам гласа й.

— Сигурна ли си? — искам да знам какво е означавало за нея.

— Да.

Теса отваря едно око и не мога да скрия глуповатата си усмивка. Гледам я отпусната, сияйна. Толкова е хубаво да я имам поне за малко, за няколко мига. После пак затваря очи и тогава се сещам.

— Как се реши да дойдеш?

Спокойствието изчезва от лицето й, сънливото й, отпуснато изражение е заменено от напрежение и тя веднага възвръща контрола над емоциите си. Стената се вдига.

— Кажи ми какво има — настоявам. Лицето на Зед се появява като призрак в изкривеното ми съзнание. — Кажи ми, моля те.

— Става дума за Карен — отвръща. Обръща се настрани, а аз се възползвам от възможността да се насладя на прекрасните й гърди.

Защо трябва да обсъждаме Карен голи?

— Какво за нея?

— Тя е… тя е… — спира и сърцето ми се свива от неочакван страх, дори паника за Карен. И за Кен.

— Какво й е? Какво има?

— Бременна е.

Моля? Какво, за бога?

— От кого?

Реакцията ми очевидно я забавлява и Теса се смее с глас.

— От баща ти — отговаря, но веднага се поправя: — От Кен. От кого мислиш?

Не знам какво мисля, не знам и какво съм очаквал да ми каже, но със сигурност не и това, че Карен е бременна.

— Какво? — питам пак.

— Наистина е малко изненадващо, но и двамата са щастливи.

Малко? Малко изненадващо? Това е много повече от „малко изненадващо“.

— Кен и Карен ще имат бебе?

— Да — отвръща. Очите на Теса ме изучават много внимателно. — Какво мислиш по въпроса? Как се чувстваш?

Как се чувствам ли? Знам ли, мамка му. Почти не познавам човека, отскоро започнахме да градим някаква… нещо като връзка, а сега той ще има бебе? Още едно дете, при което ще остане, ще обича и ще помага да бъде отгледано.

— Предполагам, че няма никакво значение как се чувствам аз — казвам колкото да прекратим разговора. Лягам и затварям очи.

— Има значение. Има значение за тях. Искат да знаеш, че бебето няма да промени нищо, Хардин. Искат да си част от семейството. Сега пак ще си големият брат.

Голям брат?

Сещам се за Смит и за неговата супер странна и рано съзряла душевност. Започва да ми се гади. Това вече е прекалено много. Никой не може да поеме толкова много лайна наведнъж. А за психически нестабилен индивид като мен е почти невъзможно бреме.

— Хардин, знам, че сега ти е трудно да го разбереш, но мисля, че…

— Добре съм. Искам да си взема душ.

Скачам от леглото и вземам късите гащи от пода. Теса сяда. Наранена и объркана. Обувам се.

— Ще бъда тук, ако искаш да говориш за това. Държах аз да ти кажа новината.

Това също е прекалено много. Дошла е да ми съобщи новината, но дори не ме иска и отказва да се омъжи за мен. Защо не проумее най-сетне какво означаваме един за друг? Защо отказва да види, че си принадлежим взаимно?

Не можем да се разделим, не можем да съществуваме един без друг. Нашата любов е по-достойна от всяка любовна история във всеки един романтичен роман, а тя знае всичките наизуст. Сърцето ми ще изскочи от гърдите, не мога да си поема дъх. Имам чувството, че в Теса няма никакъв живот. Не разбирам. Просто не разбирам. Аз живея само заради нея. Тя е за мен единствената живителна глътка въздух, без нея аз ще бъда нищо. Няма да оцелея, няма да оживея. Дори и да искам, няма да мога.

Мрачните мисли започват да се борят за надмощие. Събирам малкото останала ми сила, за да се задържа за мижавата светлинка, която Теса склони да ми подхвърли.

Кога ще свърши това? Кога животът ще престане да изсипва отгоре ми лайна всеки път, когато повярвам, че най-сетне съм успял да се хвана за нещо, за себе си, за обърканото си съзнание?