Анна Тод
След щастливия край (21)

Теса

— Благодаря, че дойде с мен. Искам само да оставя колата и да взема някои неща — казвам на Ландън през отворения прозорец на колата му.

Не знаех къде да оставя колата. Не исках да я паркирам пред къщата на Кен, защото не бях сигурна какво ще направи и каже Хар… той, когато в крайна сметка се появи да си я прибере. Струва ми се по-логично да я паркирам пред апартамента му. Районът е добре охраняван и не мисля, че някой ще си позволи да я пипа.

— Сигурна ли си, че не искаш да се кача с теб? Мога да ти помогна да пренесеш нещата си? — предлага Ландън.

— Не, ще се кача сама. Нямам кой знае какво да вземам, така че ще го прекарам наведнъж.

Това е истината, но истинската истина е, че искам да си кажа сбогом с нашия апартамент. Сама. Така е по-добре, по-нормално.

Влизам в лобито и се опитвам да не се огъна под тежестта на спомените. Не мисля за нищо — празни бели стени, бели цветя, бял килим. Никакви мисли за него. Само бели стени, цветя, под…

Но съзнанието ми си има други планове. По белите стени бавно плъзват черни струйки, по белия килим има черни петна, а червените рози изсъхват и стават черни.

Дойдох да си взема само някои неща, един кашон с дрехи и една папка за училище. Това е. Влизам и излизам. Пет минути. Пет минути е кратко време, няма как черното да ме засмуче.

Минаха четири дни и ставам все по-силна. По-лесно ми е да дишам. Всяка секунда без него… някак успявам да дишам. Идването тук може да се окаже много силен удар, стоварил се върху прогреса ми, но трябва да приключа с това, ако искам да продължа напред и никога да не поглеждам назад. Тръгвам за Ню Йорк.

Заминавам за летния семестър, както бях обмисляла. Ще използвам лятото, за да опозная града. Когато отида, няма да мръдна оттам няколко години. Ню Йорк ще е мой дом за много дълго време. Поне докато завърша. Още едно преместване би се отразило зле на дипломата ми, така че сега ще остана на едно място. И това място е Ню Йорк. Мисълта ме плаши и майка ми ще откачи, но не зависи от нея. Зависи само от мен. Най-сетне вземам решение на базата на собствените си потребности и възгледи, защото става дума за моето бъдеще. Докато се настаня там, баща ми ще е свършил с програмата за лечение и се надявам да идва да ни вижда. Мен и Ландън.

Нямам никаква подготовка, никакъв план за това преместване, поради което започвам да изпадам в паника, но Ландън ще ми помогне да се справя с всички малки подробности; през последните два дни кандидатствахме за стипендии. Кен изпрати препоръчително писмо, а Карен ми помага да търся почасова работа. София е с нас всеки ден. Разказва ми за най-красивите места и за най-големите опасности в огромния град. Даже говори с шефа си дали не би могъл да ме наеме на работа като хостеса в ресторанта, в който самата тя ще работи.

Кен, Карен и Ландън ме посъветваха да се прехвърля в новия клон на „Ванс Пъблишинг“, който щял да отвори само след няколко месеца. Невъзможно е да се живее в град като Ню Йорк без приходи, но също така е невъзможно да се намери платен стаж, без да си завършил колеж. Все още не съм говорила с Кимбърли за преместването, но сега тя има много проблеми, а и се върнаха съвсем наскоро. Говорихме един път за малко, разменихме си по няколко съобщения, но обеща да се обади при първа възможност, когато нещата се успокоят.

Докато вкарвам ключа в ключалката, си спомням, че започнах да ненавиждам това място още при последното си идване тук. Тогава се чудех как съм могла да обичам този апартамент. Когато влизам, виждам, че лампата в хола свети. Типично в негов стил е да остави осветлението включено, при положение че знае, че заминава на другия край на света! Това е било преди седмица, но когато си в ада, времето е много хлъзгаво понятие.

Отивам право в спалнята и влизам в дрешника, за да търся папката, за която дойдох. Няма нужда да протакам повече. Няма я там, където помня, че я оставих, затова започвам да ровя из нещата на Хардин. Вероятно я е напъхал някъде, докато се е опитвал да разчиства стаята. Онази стара кутия за обувки е все още там. Любопитството ми няма спирачка. Вдигам се на пръсти и я свалям. Сядам на пода с кръстосани крака и отварям кутията. Пълна е с листа, много листа, изписани с неговия почерк. Забелязвам, че някои са писани на компютър и са разпечатани. Избирам един такъв и започвам да чета.

Пронизваш душата ми. Разкъсан съм между агонията и надеждата. Не ми казвай, че съм закъснял, че тези скъпоценни чувства са си отишли завинаги. Отново ти предлагам себе си, а със себе си ти давам и едно сърце, което ти принадлежи така, както ти принадлежеше преди осем години и половина, когато го разби. Дори сега ти принадлежи повече. Не ми казвай, че мъжът забравя по-лесно от жената и че любовта му умира по-рано. Не съм обичал никоя друга. Само теб.

Веднага разпознавам думите на Остин. Чета страница след страница, цитат след цитат, лъжа след лъжа. Хващам листата, писани от него.

Петият ден беше и денят, в който върху гърдите ми се стовари огромна тежест — едно постоянно напомняне за това, което бях направил, за това, което най-вероятно вече бях загубил. Този ден трябваше да й се обадя. Дали и тя гледаше снимките ми? Имаше само една и колкото и смешно да звучи, сега ми се искаше да й бях позволил да ми направи повече. Петият ден беше денят, в който запратих телефона в стената, но успях само да пукна екрана. Това беше денят, в който отчаяно исках да ми се обади. Ако ми се обади, всички ще е наред, казвах си. И двамата щяхме да се извиним един на друг и да се прибера у дома.

Когато прочитам параграфа за втори път, очите ми се пълнят със сълзи. Защо се измъчвам да чета това? Вероятно го е писал отдавна, когато беше в Лондон. Оттогава до днес е променил мнението си. Така е. Това е единственото обяснение. Това тук няма нищо общо с мен, не бива да има нищо общо с мен. Добре съм. Трябва да бъда добре. Приех решението му.

Оставям листа и вземам друг. Последен лист. Обещавам.

На шестия ден се събудих с подути и кървясали очи. Не можех да повярвам, че съм в състояние да се срина така. Болката в гърдите ми се бе увеличила с тонове — едва ходех, едва виждах. Защо бях такъв идиот? Защо продължих да се държа с нея по този гнусен начин? Тя беше единственият човек, който успя да види в мен истинския Хардин, а аз се отнесох с нея като с лайно на улицата. Обвинявах я за всичко, но истината е, че вината беше само моя. Винаги е била моя. Дори когато не правех нищо лошо, пак съм бил виновен. Бях груб с нея, когато се опитваше да говори с мен. Крещях й, когато ми се караше за глупостите ми. И я лъгах толкова много. Тя ми прости всичко. Винаги ми прощаваше. И аз винаги разчитах на прошката й. Може би точно затова се държах с нея така. Защото знаех, че мога да си го позволя.

На шестия ден размазах телефона си под ботуша.

Това е. Не мога да продължа да чета, без да рискувам да унищожа единствената капчица сила, която ми е останала, силата, която трупам от мига, когато напуснах Лондон. Мятам страниците в кутията и я затварям. Неканени сълзи избиват в очите ми и се търкулват. Не мога да избягам оттук толкова бързо, че да ги спра. По-добре да се обадя на администрацията на сградата да дойдат да ме приберат, отколкото да прочета още една страница и да прекарам дори и една секунда в този апартамент. Оставям кутията на пода. Тръгвам по коридора към банята, за да проверя грима си, преди да изляза и да се изправя очи в очи с Ландън. Отварям вратата, включвам лампата и подскачам изненадано, когато кракът ми докосва нещо.

Някой…

Кръвта ми се вледенява. Опитвам се да фокусирам зрението си върху тялото на пода. Не, това не се случва.

Моля те, боже. Дано не е…

И когато очите ми успяват да фокусират добре, Бог отговаря на една част от молбата ми. Не е момчето, което ме изостави. Не Хардин е човекът, който лежи в краката ми.

Това е баща ми. Спринцовката е забита във вената му. Лицето му е бяло. Което означава, че останалата част от кошмарите ми се е сбъднала.