Анна Тод
След щастливия край (30)

Теса

От половин час ми досажда, върви подире ми, гледа ме в огледалото, докато си слагам грим и си навивам косата с маша, докосва ме и ме мачка при всяка възможност.

— Теса, бебо — пъшка за пореден път. — Обичам те, но наистина трябва да побързаш, за да не закъснеем за нашия собствен купон.

— Знам. Просто искам да изглеждам прилично. Всички ще са там — отвръщам. Усмихвам се извинително и тайно се наслаждавам на сърдитото му лице. Обожавам, когато е начумерен по този начин — трапчинката му се появява и разведрява раздразненото му лице.

— Прилично? Ще бъдеш в центъра на вниманието. Всички ще гледат само теб — продължава да врънка и усещам, че вече ревнува.

— Какъв беше поводът за това парти? — питам. Прокарвам пръст по намазаната си с гланц устна. Не си спомням какво беше събитието. Знам, че всички се вълнуват, знам и че закъсняваме, защото прекалено дълго се приготвям, но не помня повода.

Силните ръце на Хардин ме обгръщат и изведнъж си спомням какво празнуват всички. Мисълта е ужасна. Изпускам спиралата в мивката, а Хардин прошепва в ухото ми:

— Погребението на баща ти.

Сядам. Тялото ми е увито около Хардин. Пускам го бързо и освобождавам краката си от неговите.

— Какво има? Какво се случи? — пита тревожно той.

Хардин е тук, плътно до мен, а аз съм си позволила да заспя и да увия краката си около неговите. Не биваше да заспивам. Как и защо го допуснах? Не си спомням кога съм заспала. Последното, което помня, е как топлите му ръце покриха ушите ми.

— Нищо — отвръщам. Гърлото ми гори. Озъртам се да разбера къде съм. — Жадна съм.

Разтривам врата си и се опитвам да стана, олюлявам се и го поглеждам. Очите му са червени.

— Сънува ли?

Нищото пролазва в тялото ми и се намърдва точно под ребрата. Така се настанява, сякаш няма никакво намерение да си ходи. Нищото изпълва най-дълбоката празнина в тялото ми.

— Седни — казва. Опитва се да ме хване за ръката, но пръстите му изгарят кожата ми. Измъквам ръката си.

— Моля те, недей — настоявам тихо.

Сърдитият и сладък Хардин от съня ми го няма. Сега съм лице в лице с другия Хардин, онзи, който ме захвърля и после се връща, за да си отиде пак. Онова беше безсмислен сън. Това тук е реалност. Знам защо го прави, но това не значи, че искам да се занимавам с тези проблеми точно сега.

Той отпуска сразен глава, ръката му пада до тялото, подпира се да стане, но коляното му се забива още по-дълбоко в калта. Докато се опитва да се хване с една ръка за парапета, аз умишлено извръщам поглед.

— Не знам какво да правя — казва нежно.

— Нищо не трябва да правиш — промърморвам и събирам цялата си сила, за да накарам краката си да ме отведат до вратата, а после и навън в проливния дъжд.

Към средата на двора съм, когато чувам стъпките му зад себе си. Не смее да ме доближи, за което съм му благодарна, защото предпочитам да е далеч от мен, искам да се чувствам в безопасност. Имам нужда от пространство да дишам, от време, за да мисля, и определено нямам нужда от неговото присъствие тук.

Отварям задната врата на къщата и калта по краката ми веднага оставя грозни петна по килима. Не искам дори да си представя как ще реагира майка ми. Вместо да стоя и да чакам да дойде да крещи, започвам да се събличам. Свалям всичко и оставам само по бикини и сутиен, останалите дрехи лежат на купчина на мокрия цимент на верандата. После старателно бърша краката си и влизам.

Стъпалата ми скърцат по пода на кухнята, когато задната врата се отваря и Хардин влиза с обувките, вкарвайки всичката кал от двора. Колко е глупаво да се тревожа за такава дреболия, каквато представляват няколко кални петна. Липсват ми дните, когато нещо подобно или пък някоя неприбрана дреха беше единственият ми проблем.

— Теса? Чу ли ме? — гласът прекъсва вътрешната ми дискусия за калта и реда. Примигам и забелязвам Ноа. Стои в коридора по мокри дрехи, бос.

— Извинявай, не те чух.

— Няма проблем. Искаш ли да си вземеш душ?

Кимам. Той влиза в банята. Шумът от падащата вода ме тегли, но гласът на Хардин ме спира.

— Той няма да ти помага да се къпеш.

Не отговарям. Разбира се, че няма да ми помага. Защо да го прави?

Хардин минава покрай мен и оставя кални следи в банята.

— Съжалявам, но това няма да се случи.

Съзнанието ми не осъществява връзка с тялото. Поне така ми се струва, защото изпадам в истеричен смях при вида на калните следи, които оставя навсякъде. Не само в къщата на майка ми. Където и да отиде, след него е кал. Всичко след него е в хаос. В това число и аз, аз съм най-големият хаос, който е загърбвал, аз съм калното петно, което остави.

Хардин изчезва в банята и казва на Ноа:

— Тя е полугола, а ти мислиш да я къпеш ли? Не, няма да стане. Няма да стоиш тук, докато се къпе. Мамка му, това няма да се случи.

— Само се опитвам да й помогна, а ти правиш проблем за…

Влизам в банята и ги разбутвам:

— Излезте. И двамата — нареждам. Гласът ми е монотонен, равен. — Ходете да се карате на друго място.

Избутвам ги навън и затварям вратата. Заключвам и се моля Хардин да не реши да впише и тази врата в списъка с разрушенията си.

Събличам бельото си и влизам под водата. Гореща е. Прекалено гореща. Покрита съм със слоеве мръсотия. Не мога да понеса мисълта, че има кал дори под ноктите ми. И в косата. Навсякъде.

И най-ужасното е, че колкото и да търкам, мръсотията си остава полепнала по тялото ми.