Стивън Кинг
Дума Ки (95)

XIII

Предишната вечер бях с дистанционното, затова се наложи ръчно да включа телевизора. Този навик бе останал в далечното минало, но все пак се справих. По Шести канал вместо „Само Тина, нищо друго, освен Тина“ даваха ново шоу: „Само Кенди, нищо друго, освен Кенди“. Увеличих звука до максимум и се заех да се измия от боите.

Джордж „Кенди“ Браун явно бе умрял в съня си. Пазачът, когото интервюираха, бе казал: Не съм чувал някой да хърка по-силно от този човек. „Шегувахме се, че другите затворници щяха да го убият заради хъркането му, ако беше в обща килия.“ Лекарят измърмори нещо за задушаване и предположи, че Браун е издъхнал в съня си. Отбеляза, че възрастните рядко умират от това, ала подобни случаи са известни на медицината.

Задушаването ми звучеше като правдоподобна версия, но усложненията бяха възникнали благодарение на мен. Измих се криво-ляво и се качих в „Розовото мъниче“, за да разгледам Картината на дневна светлина. Съмнявах се, че сега ще ми се стори толкова добра, както си бях помислил снощи, преди да сляза в кухнята, за да омета куп овесени ядки — нямаше начин да е толкова добра, като се имаше предвид колко бързо я бях сътворил.

Само че грешах. Бях изобразил Тина с дънки и чиста розова тениска, с раница на гърба. Кенди Браун също бе с дънки, пръстите му стискаха китката на девойката. Очите й бяха вперени в неговите, устата й бе полуотворена, сякаш искаше да го попита нещо, може би „Какво искате, господине?“. Неговите очи се взираха в нея, изпълнени със злост, ала останалата част от лицето му не изразяваше никакви емоции, защото липсваше. Не му бях нарисувал нито уста, нито нос. Под очите на моя Кенди Браун се белееше празно платно.