Стивън Кинг
Дума Ки (237)

II

— Едгар, това е смахнато — каза Джак. Повтаряше го за трети път и в гласа му се усещаше отчаяние. — Абсолютно откачено. — Обърна се към Уайърман: — Ти му кажи!

— Un poco loco — съгласи се Уайърман, но за разлика от Джак аз знаех разликата между poco и muy — малко и много.

Стояхме на двора между седана на Джак и стария мерцедес на Елизабет. Луната се беше издигнала още по-високо, вятърът се беше усилил. Прибоят се разбиваше в брега на километър от нас и раковините под „Розовата грамада“ навярно обсъждаха какви ли не чудати случки.

— Мисля, че мога да му говоря цяла нощ, без да го разубедя — добави Уайърман.

— Защото знаеш, че съм прав — вметнах аз.

— Може би, amigo. Едно ще ти кажа: Уайърман смята да падне на старческите си колене и да се моли за теб.

Джак погледна фенерчето в ръката ми.

— Поне не взимай това — заувещава ме той. — Прощавай, шефе, обаче кукувица ви е изпила ума да вършите такива глупости!

— Наясно съм какво правя — казах аз, молейки се на Бог да е така. — А вие двамата стойте тук. Не се опитвайте да ме последвате. — Насочих фенерчето към Уайърман. — Дай честна дума.

— Добре, Едгар. Честта ми е очукана като стара трошка, но щом искаш, заклевам се в нея. Един практически въпрос: сигурен ли си, че два теленола ще те закарат благополучно до брега или ще лазиш дотам като крокодил?

— Не бери грижа за мен.

— И ще ни се обадиш, когато стигнеш?

— Да.

Той разпери ръце и аз го прегърнах. Уайърман ме целуна по двете страни.

— Обичам те, Едгар — каза той. — Чудо човек си ти. Sano como una manzana.

— Какво ще рече?

Той сви рамене.

— Бъди жив и здрав, предполагам.

Джак ми подаде ръка — лявата, защото момчето се учеше бързо — но в края на краищата реши, че няма нищо лошо в една прегръдка.

— Дай фенерчето, шефе — прошепна ми.

— Не мога. Съжалявам — прошепнах в отговор. Тръгнах към дъсчената алея. В нейния край преди хиляда — десет хиляди години, бях срещнал мъжагата, с когото сега се разделях. Той седеше под един чадър на райета. Беше ми предложил малко прохлада: зелен чай с лед. И беше казал: „Идва куцукащият странник…“

„А пък сега си отива“ — помислих си аз.

Обърнах се. Те ме гледаха.

— Muchacho! — извика Уайърман.

Стори ми се, че ще ме помоли да се върна, за да обмислим начинанието ми. Но го бях подценил.

— Vaya con Dios, mi hombre — на добър час, приятелю.

Махнах му за последно и завих зад къщата.