Стивън Кинг
Дума Ки (166)

I

Двайсет минути по-късно седях в „Розовото мъниче“ с албума за рисуване на коленете си. Червената кошница за пикник беше до мен. Пред погледа ми се простираше Мексиканският залив — лазурната му шир изпълваше западния прозорец със светлина, — о някъде отдолу, сякаш отдалеч, се носеше шепотът на раковините. Отместих статива, покривайки с парче плат изцапаната си с бои работна маса, след което наредих отгоре й подострените цветни моливи на Елизабет. Някои бяха съвсем късички и изглеждаха като антики, но предполагах, че ще ми свършат работа. Чувствах, че съм готов за действие.

— Готов съм — дръжки! — измърморих. Никога нямаше да бъда готов и част от мен се надяваше, че нищо няма да се получи. В същото време имах усещането, че все нещо трябва да се получи, понеже Елизабет бе искала да намеря рисунките й. Но помнеше ли тя какво имаше в червената кошница… и каква част от съдържанието й си спомняше? Според мен Елизабет бе забравила почти всичко, свързано с детството й, и това се бе случило дълго преди болестта на Алцхаймер да влоши ситуацията. Защото забравата невинаги е рефлекторна и непреднамерена. Понякога съвсем съзнателно се стремим към нея.

Кой би искал да си спомни ужасяваща случка, накарала баща ти да крещи, докато не му потече кръв? По-добре да престанеш да рисуваш. Завинаги. По-добре да казваш на хората, че не можеш да рисуваш дори човече с кръгче вместо глава и чертички вместо крайници, а щом стане въпрос за изкуство, по нищо не се различаваш от заможните възпитаници на колежа, които спонсорират своите отбори — „Щом не можеш да бъдеш спортист, драги, тогава поддържай спорта.“ По-добре напълно да забравиш за увлечението си, а с напредването на възрастта старческата сенилност ще се погрижи за останалото.

Разбира се, нещо от тази дарба може да остане като белег върху мозъчната кора след стара травма (например предизвикана при падане от теглена от пони детска количка), но тогава ще се намерят начини за изпускане на парата, също както има начин да се изцеди гнойта от незаздравяла рана. Като започнеш да се интересуваш от живописта на другите. Като се превърнеш в покровител на изкуството, в меценат. Не ели достатъчно? Тогава започваш да колекционираш порцеланови фигурки и здания. Да си строиш Порцеланов град. Никой няма да нарече подобно tableaux изкуство, но създаването на Града без съмнение е творчески процес и подобни редовни тренировки на въображението (и по-специално на визуалния му аспект) току-виж се оказали достатъчни, за да се избавиш от него.

Да се избавиш от какво?

От сърбежа, разбира се.

От проклетия сърбеж.

Опитах се да почеша дясната си ръка и пръстите на лявата преминаха през нея, докосвайки за хиляден път ребрата ми. Отворих скицника и пред погледа ми се разкри първия лист.

„Започнете с чиста повърхност. Запълни ме.“

Тя ме привличаше, както (не се съмнявах в това) чистите повърхности бяха привличали и нея навремето.

„Бялото е отсъствие на памет — то е цветът без спомени, цветът на забравата. Създавай. Показвай. Рисувай. Когато го направиш, сърбежът ще изчезне. И за известно време бъркотията ще избледнее.“

„Моля те, остани на Дума — беше ми казала тя. — Каквото и да се случи. Имаме нужда от теб.“

Казах си, че това е самата истина.

Рисувах бързо. Само няколко щриха. Получи се нещо като каручка. Или количка, която чакаше да впрегнат понито.

— Живели са тук спокойно и щастливо — съобщих аз на празното помещение. — Бащата с дъщерите си. После Елизабет паднала от количката и започнала да рисува, разразилата се буря разкрила съкровищата и малките момиченца се удавили. Живите се преместили в Маями и всички беди престанали. И когато се върнали след близо двайсет и пет години…

Под количката написах „ДОБРЕ“. После добавих пред първата дума „ОТНОВО“. „ОТНОВО ДОБРЕ.“

„Добре — прошепнаха раковините под мен. — Отново добре.“

Да, всичко е било добре. Джон и Елизабет са били добре. Чувствала се е добре с изложбите си. И със статуетките си. После незнайно защо ситуацията отново се променила. Не знаех дали смъртта на съпругата и дъщерята на Уайърман са били част от тази промяна, но не беше изключено. А що се отнася до моята и неговата поява на Дума Ки… по отношение на това нямах никакви съмнения. Не можех да приведа никакви логически доводи в подкрепа на тази теза, ара бях сигурен в истинността й.

„Тя се е пробудила.“

„Масата тече.“

Ако исках да узная какво се случваше сега, нямах друг избор, освен да разбера какво се е случило тогава. Трябваше да го сторя — без значение дали ме грозеше опасност или не.