Стивън Кинг
Дума Ки (88)

VI

Тази сутрин за пръв път шофирах извън острова и образно казано, се хвърлих право в дълбокото като се влях в натоварения трафик от автомобили, движещи се на север по Тамаями Трейл. Целта ни беше Мемориалната болница в Сарасота. Препоръча ни я лекарят на Елизабет, на когото се обадих въпреки протестите на Уайърман. Сега Уайърман не преставаше да ме пита добре ли се чувствам, сигурен ли съм, че мога да шофирам, не било ли по-разумно аз да остана при Елизабет, а Джак да го откара до болницата…

— Добре съм — отвърнах лаконично.

— Изглеждаш уплашен до смърт. Личи си. — Дясното му око се завъртя към мен. Лявото се опита да го последва, но без особен успех. Беше налято с кръв и от него струяха сълзи. — Няма да те прихванат бесните, нали, muchacho?

— Няма. Освен това чу какво каза Елизабет. Ако не беше тръгнал доброволно, щеше да грабне метлата и да те насмете като мръсно коте.

Той не искаше госпожица Истлейк да разбере, че не му е добре, но тя бе влязла в кухнята, тътрейки се с проходилката, и бе чула края на нашия разговор. Явно и Елизабет притежаваше нещичко от способностите на Уайърман. Не говорехме за това, ала и двамата си давахме сметка за съществуването му.

— Ако поискат да те оставят в болницата…

— Естествено, че ще поискат — на тях само това им дай, но няма да ги огрее. Виж, ако могат да оправят нещата, тогава бих размислил. Навих се да дойда само защото Хедлок вероятно ще ми каже, че това не е сериозна авария, а временно изключване на радара. — Той кисело се усмихна.

— Уайърман, ще ми кажеш ли някога какво ти се е случило?

— Всичко с времето си, muchacho. Какво рисуваш напоследък?

— Тъкмо сега няма никакво значение.

— Драги мой, явно не съм единственият, на когото му е писнало да отговаря на въпроси. Знаеш ли, че през зимата на всеки четирийсет души, редовно пътуващи по Тамаями Трейл, един катастрофира? Факт. А вчера чух по новините, че шансовете за сблъсък между Земята и астероид с размерите на хюстънския „Астродоум“^[1] са по-големи от…

Пресегнах се към радиото.

— Искаш ли да послушаме музика?

— Бива — кимна спътникът ми. — Само да не ми пуснеш някое мазно кънтри.

Отначало думите му ме изненадаха, но после си спомних бившите си съседи. Намерих възможно най-шумната и тъпа радиостанция, наречена „Кокал“. Бандата „Назарет“ надаваше кански вой в „Пия за изтрезняване“.

— Охо, просташки рокендрол — отбеляза Уайърман. — Най-накрая видях истинското ти лице, mi hijo^[2].