Стивън Кинг
Дума Ки (190)

X

По изгрев-слънце ме събуди глухар. Вятърът продължаваше да фучи — по силно от всякога, — и бе запратил в стената на къщата един от шезлонгите на Уайърман. А може би и пъстрото чадърче, под което бяхме споделили първото си питие — освежаващият зелен чай с лед.

Нахлузих дънките си и оставих всичко друго на пода, включително и харпуна със сребърния връх. Не смятах, че Емъри Полсън ще ме навести отново — не и на дневна светлина. Надзърнах и видях как е Уайърман, макар че беше напълно излишно; равномерното му хъркане бе красноречиво доказателство за спокойния му сън. Отново лежеше по гръб с разперени ръце.

Слязох в кухнята и поклатих глава, щом зърнах счупеното кранче и водната чаша със засъхналата сметана. Отворих шкафа и взех по-голяма чаша, която напълних с портокалов сок. После отидох на задната веранда. Вятърът от океана беше силен, но топъл, и поразроши залепналата за челото и слепоочията ми коса. Беше доста приятно. И успокояващо. Реших да се поразходя по брега и да изпия сока си близо до водата.

След като преполових дъсчената пътечка, се спрях, за да отпия от сока. Наклоних пълната чаша, ала ръбът й така и не докосна устните ми. Част от течността се изля върху болното ми стъпало. Изобщо не го усетих.

Сред вълните, тласкана към брега от силния вятър, се поклащаше зелена топка за тенис.

„Това не означава нищо“ — помислих си, но дълбоко в себе си знаех, че само се заблуждавам. Означаваше всичко и го разбрах още в мига, когато я видях. Хвърлих чашата сред морския овес и тромаво се втурнах наред с най-близката до бягане походка, на която бе способен Едгар Фриймантъл през тази година.

Трябваха ми петнайсет секунди, за да стигна до края на пътечката (а може би по-малко), но за този кратък интервал видях още три топки за тенис сред вълните. После станаха шест… сетне осем… Повечето бяха вдясно от мен — на север.

Изобщо не гледах къде стъпвам и се препънах в края на пътечката, политайки с разперени ръце. Приземих се в пясъка, вся още тичайки, и навярно щях да се задържа изправен, ако тежестта ме бе поета от здравия ми крак, ала за съжаление не стана така. Мълнията на болката проряза пищяла, глезена и травмираното ми бедро и аз се стоварих тежко на земята. На петнайсетина сантиметра от носа ми бе кацнала една от проклетите топки. Беше толкова близо, че ясно виждах миниатюрните капчици вода по мъхнатата й повърхност.

„ДЪНЛОП“ — пишеше отгоре й, а буквите бяха черни като проклятие.

Опитах се да се изправя, взирайки се невярващо в залива. Пред „Двореца“ топките бяха едва десетина, но по на север, към „Розовата грамада“, се виждаше цяла флотилия — най-малко стотина, а вероятно и повече.

„Не означава нищо. Тя е в безопасност. Изгори картината и сега спи в апартамента си на хиляда и петстотин километра оттук. Нищо лошо не може да й се случи.“

— Не означава нищо — изрекох, но внезапният порив на вятъра, който разроши косата ми, този път беше студен, а не топъл. Закуцуках към „Розовата грамада“, където мокрият, втвърден пясък сякаш блестеше. Чикчирикчетата се издигаха на ята пред мен. От време на време някоя вълна подхвърляше топка за тенис в краката ми. Вече бяха много повече. Накрая стигнах до разбит сандък с надпис „Топки за тенис ДЪНЛОП“ и „Фабриката приема само метални контейнери“. Беше заобиколен от подскачащи, подхвърляни от вълните зелени топки.

Впуснах се в бяг.