Стивън Кинг
Дума Ки (189)

IX

Седнах на един стол и подпрях глава с ръка.

— Потя се като прасе.

— Навярно затова счупи мивката на госпожица Елизабет…

— Съжа…

— Кажи го още веднъж и ще те фрасна. Справи се чудесно. Не всеки мъж успява да спаси живота на дъщеря си. Повярвай, че ти завиждам. Искаш ли бира?

— Сигурно ще я повърна. Имаш ли мляко?

Той отвори хладилника.

— Нямам, но пък предлагам разбита сметана.

— Дай ми малко.

— Ти си извратено копеле, Едгар — усмихна се Уайърман, обаче ми сипа от сметаната във водна чаша и аз я изгълтах. После бавно се качихме по стълбите, стискайки харпуните като застаряващи бойци от джунглата.

Върнах се в спалнята за гости, легнах и отново се загледах в тавана. Ръката ме болеше, но това не ме притесняваше. Тя беше порязала нейната, а аз — своята. По някакъв начин всичко се връзваше.

„Масата тече“ — помислих си.

„Удавете я, за да заспи отново.“

Имаше и друго — бях сигурен, че Елизабет беше казала още няколко думи. Но преди да си ги спомня, се сетих за нещо далеч по-важно — Илзе бе изгорила „Краят на играта“ в газовата си фурна и се бе разминала само с едно порязване — или може би ухапване — на дланта си.

„Трябваше да й кажа да го дезинфекцира — помислих си. — Трябваше да дезинфекцирам и своята рана…“

Обаче заспах. И този път не сънувах никакви гигантски жаби, които да ме предупредят за надвисналата опасност.