Стивън Кинг
Дума Ки (162)

VIII

— Произведение на изкуството. — Едва разпознавах собствения си глас — беше толкова дрезгав.

— Така ли мислиш? — попита Уайърман.

— Естествено. — Буквите започваха да се размиват и аз избърсах очите си. — Графити. В „Ското“ биха изпаднали във възторг.

— Може, но мен ме плашат — сподели Джак. — Мразя това платно.

Аз също го мразех. Това беше моето ателие, дявол да го вземе, моето! Плащах наем за него. Откъснах платното от статива и в същия миг се изплаших, че ще избухне в ръката ми. Не избухна. И откъде на къде — беше си най-обикновено платно. Притиснах го до стената с надписа към нея.

— Така добре ли е?

— Да — отвърна Джак и Уайърман кимна. — Едгар… ако тези момиченца са били тук… могат ли призраците да пишат върху платно?

— Ако са в състояние да показват цифри и букви върху спиритична дъска, предполагам, че могат и да рисуват върху платно — измърморих, след което добавих с известна неохота: — Но не мога да си представя призрак, който да отключи входната ми врата. Или да постави платно върху статива.

— Сигурен ли си, че там не е имало платно? — попита ме Уайърман.

— Сигурен съм.

— Коя е сестрата? — поиска да узнае Джак. — Коя е сестрата, за която питат?

— Вероятно става въпрос за Елизабет — отвърнах аз. — Тя беше единствената останала сестра.

— Глупости — поклати глава Уайърман. — Ако Теси и Лора бяха останали в нашия свят, нямаше да имат никакви затруднения да открият Елизабет, понеже през последните петдесет и пет години тя живееше все тук, на Дума Ки, а отгоре на всичко това е единственото място, което близначките познават.

— Ами другите?

— Мария и хана са починали — обясни Уайърман. — Хана — през седемдесетте в щата Ню Йорк (май беше в Осининг), а Мария — в началото на осемдесетте, някъде на запад. И двете са били омъжени, Мария даже два пъти. Знам го от Крис Шанингтън, не от госпожица Истлейк. Понякога тя говореше за баща си, но не и за сестрите си. Прекъснала е всички връзки с тях, откакто двамата с Джон са се върнали тук през хиляда деветстотин петдесет и първа.

„къде е сестра ни?“

— А Адриана? Какво знаеш за нея?

Уайърман вдигна рамене.

— Quien sabe? Историята я е скрила в дълбините си. Шанингтън смята, че след неуспешното издирване на близначките двамата с мъжа й са се върнали в Атланта, понеже не са присъствали на мемориалната служба.

— Вероятно е обвинила баща си за случилото се — подхвърли Джак.

Уайърман кимна.

— Или просто не е искала да остане тук.

Спомних си нацупеното личице („искам да съм някъде другаде“) на Адриана от семейната фотография и си казах, че в думите на Уайърман има нещо вярно.

— При всички положения — продължи той — и тя е мъртва. Ако е жива, трябва да се готви за стогодишния си юбилей, а честно казано, това ми се струва малко вероятно.

„къде е сестра ни?“

Уайърман ме хвана за ръката и ме обърна към себе си. Лицето му изглеждаше изпито и състарено.

— Muchacho, ако нещо свръхестествено би могло да убие госпожица Истлейк, за да й затвори устата, може би трябва да разберем намека и да се махнем възможно най-бързо от Дума Ки.

— Мисля, че вече е късно.

— Защо?

— Защото тя отново се е пробудила. Така каза Елизабет, преди да издъхне.

— Кой се е пробудил?

— Персе — отвърнах аз.

— Какво е това?

— Не знам — поклатих глава. — Но мисля, че трябва да я удавим, за да може отново да заспи.