Стивън Кинг
Дума Ки (235)

XIV

Уайърман и Джак плъзнаха капака на мястото му, после се върнахме при мерцедеса на Елизабет. Движех се бавно заради болката; накрая дори не ходех, а се клатушках. Сякаш някой беше превъртял часовника с една година назад. Вече копнеех за няколко таблетки окситоксин, които ме чакат в „Розовата грамада“. Реших, че ще глътна три. Три не само щяха да притъпят болката, но и да ме приспят поне за три часа.

Двамата ми приятели предложиха да ме подкрепят. Отказах. Нямаше да е последното ми ходене за тази вечер. Все още ми липсваше последното парченце от пъзела, но поне имах някаква идея. Какво бе казала Елизабет на Уайърман? „Ще поискаш, но не бива.“

Твърде късно, твърде късно, твърде късно.

Идеята ми не се беше избистрила. Ясен ми беше само шепотът на раковините. Този звук се разнасяше навсякъде в „Розовата грамада“, но за да усетиш пълното му въздействие, трябваше да се приближиш отвън. Тогава те звучаха като човешки гласове. Толкова нощи бях прахосал в рисуване, вместо да ги слушам.

Тази нощ щях да слушам.

Уайърман спря пред колоните.

— Abyssus abyssum invocat — каза той.

— Адът призовава ада — преведе Джак и въздъхна.

Уайърман се взря в мен.

— Как мислиш, дали ще имаме проблеми с пътя към къщи?

— Сега ли? Не.

— И си свършихме работата тук?

— Свършихме я.

— Ще дойдем ли тук отново?

— Не. — Погледнах към разрушената къща, която сънуваше под лунните лъчи. Тайните й бяха извадени наяве. Осъзнах, че сме забравили малката кутия-сърце на Либит, но може би така беше най-добре.

Джак ми хвърли любопитен и поуплашен поглед.

— Откъде знаете?

— Знам.