Стивън Кинг
Дума Ки (186)

VI

— А-а-ло?… Ко-ой… е?

За момент бях сигурен, че съм объркал номера. Гласът беше женски, но по-стар от този на дъщеря ми. Доста по-стар. И човекът от другата страна на линията звучеше някак… упоен. Обаче удържах първоначалния си импулс да кажа „Грешка“ и да затворя. „Звучеше уморено“ — беше казала Пам, но ако наистина се бях свързал с Илзе, това „уморено“ беше меко казано; имах чувството, че дъщеря ми е изтощена до смърт.

— Илзе?

Цяла вечност тишина. Започнах да мисля, че онова безтелесно същество от Провидънс, което ми беше вдигнало, е затворило. Почувствах, че съм се изпотил — и не само съм се изпотил, а направо съм плувнал в пот. После отново дочух същия немощен глас:

— А-а-ло?… Ко-ой… е?

— Илзе!

Никакъв отговор. Усетих, че вече наистина възнамерява да затвори. Навън вятърът виеше, а прибоят ревеше.

— Бисквитке! — извиках. — Бисквитке, да не си посмяла да затвориш телефона!

Това явно подейства.

— Та-а… те-е?

Сякаш изумлението на целия свят бе концентрирано в тази разпокъсана думичка.

— Да, миличка. Татко се обажда.

— Ако наистина си ти, тате… — Дълга пауза. Буквално я виждах в кухнята й — боса (както през онзи ден в „Розовото мъниче“, загледана в картината на куклата и разпръснатите топки за тенис), с наведена глава и коса, която обрамчва лицето й. Объркана и разстроена почти до границата на безумието. Тогава за пръв път почувствах, че не само се страхувам от Персе, но и я мразя с цялото си сърце.

— Илзе… Бисквитке… Искам да ме изслушаш…

— Кажи ми какъв е адресът на електронната ми поща — прекъсна ме тя. — Ако наистина си баща ми, би трябвало да го знаеш.

Разбрах, че ако не й го кажа, те ще затвори. Защото нещо вече я бе навестило. Нещо се бе опитало да я заблуди, да я нарани, да омотае паяжините си около нея. Нещо? Онази.

Адресът на електронната поща на Или.

В момента изобщо не си го спомнях.

„Можеш да се справиш“ — окуражи ме Кеймън, ала той беше мъртъв.

— Ти не си… моят татко — прошепна обърканото момиче. Усетих, че отново се кани да затвори.

„Мисли по заобиколен начин“ — посъветва ме спокойно Кеймън.

— Ти не си моят татко, ти си онази — прошепна Илзе. Този упоен немощен глас, толкова различен от нейния, караше сърцето ми да се свива. — Моят татко е мъртъв. Видях го насън. Дочу…

— If-so-girl! — извиках, без да ме е грижа дали ще събудя Уайърман или не. В момента Уайърман беше последната ми грижа.

Дълга пауза. Най-накрая тя наруши тишината:

— А останалото?

Отново се изправих пред ужасяващата празнота в паметта ми, след което си помислих: „Алиша Кий^[1], клавишите на пианото…“

— Осемдесет и осем — казах. — Адресът ти е If-So-Girl88.

Поредната дълга, предълга пауза. Сякаш нямаше да има край. После дъщеря ми заплака.