Стивън Кинг
Дума Ки (151)

X

Според „Седмичен отзвук“ малката Елизабет (почти в цялата статия я наричаха така) бе започнала да рисува още в първия си ден след завръщането си у дома. Бързо прогресирала и по думите на бащата „развивала уменията и майсторството си с всеки изминал час“. Започнала с цветни моливи („Да ти звучи познато?“ — попита ме Уайърман), преди да премине към акварелните бои, които самият Джон Истлейк й донесъл от Вийнъс.

През следващите три месеца, прекарани предимно в леглото, Елизабет нарисувала стотици акварели, създавайки ги с такава бързина, която според бащата и другите момичета (мнението на леля Мелда не бе цитирано в статията) била направо плашеща. Истлейк се опитал да я накара да забави темпото (такава била препоръката на лекаря), ала се получил обратен ефект. Намесата на бащата предизвикала раздразнителност, пристъпи на плач, безсъние, висока температура… Малката Елизабет се оплаквала, че когато не рисува, я боли главата. Джон Истлейк отбелязва, че докато дъщеря му рисува, тя „яде като онези коне, които толкова обича да изобразява“. Такова изказване явно бе направило голямо впечатление на автора на статията, някой си М. Рикърт, а мен ме накара да си припомня собствените си пристъпи на необуздан глад.

Тъкмо възнамерявах да прочета за трети път този текст с размазани думи и букви (Уайърман седеше до мен, от страната на ампутираната ми дясна ръка), когато вратата се отвори и в заведението влезе Джийн Хедлок. Се още носеше черната вратовръзка и яркорозовата риза, с която се бе появил на изложбата, макар че бе разхлабил връзката си и беше разкопчал най-горното копче на ризата си. Все още носеше зелените панталони от хирургическото отделение и зелените чехли върху обувките си. Сякаш не смееше да отдели очи от земята. Накрая вдигна глава и аз видях, че лицето му е тъжно и сбръчкано като муцуната на престаряло куче.

— В единайсет и деветнайсет — промълви той. — Нямаше никакви шансове.

Уайърман закри лицето си с длани.