Стивън Кинг
Дума Ки (19)

V

В самолета почти не докоснах храната и естествено се събудих прегладнял. Вместо двайсет и пет упражнения за разтягане на травмираното си бедро направих само дванайсет, отскочих до тоалетната, после се затътрих към кухнята. Подпирах се на патерицата, но не толкова тежко, както очаквах след толкова часа дълбок сън. Възнамерявах да си направя сандвич, а защо не и два? Надявах се в хладилника да има нарязан пушен колбас, но и всякакъв местен продукт щеше да ме задоволи. След вечерята смятах да се обадя на Илзе, че съм пристигнал благополучно. Тя щеше да информира по електронната поща всички останали, които се интересуваха от битието на Едгар Фриймантъл. После щях да изгълтам вечерната си доза обезболяващи и да проуча новото си жилище. Още не се бях качил на втория етаж.

Но щом застанах до прозореца, обърнат на запад, забравих плановете си. Гледката се бе променила.

Слънцето бе залязло, но над плоската повърхност на океана, простиращ се чак до хоризонта, сияеше ярка оранжева ивица. Прекъсваше само на едно място от някакъв голям кораб. Силуетът му напомняше рисунката на първолак. Между носа му и контролната кула бе опънато дебело въже, оформяйки искрящ триъгълник от светлина. По-нагоре оранжевото зарево преливаше в спиращо дъха синьо-зелено, сякаш излязло от платната на Маскфийлд Париш^[1].

Никога не бях виждал такива цветове, същевременно изпитвах усещане за déjà vu, като че ли все пак ги бях виждал, може би насън. Навярно всички ние сънуваме подобни небеса, ала събудилият се мозък не може да подбере точните названия на тези фантастични багри.

Най-горе в сгъстяващата се чернота вече сияеха първите звезди.

Вече не изпитвах глад. Изчезна и желанието да позвъня на Илзе. Искаше ми се само едно — да нарисувам онова, което виждах пред себе си. Знаех, че няма да ми се удаде да пресъздам на хартия магичното му великолепие, ала изобщо не ми пукаше дали ще се получи или не… и тъкмо това беше най-хубавото. Привличаше ме самият процес.

Младият ми помощник (за секунда пак забравих името му, но веднага си помислих: „Метеорологичният канал. Джак шибаният случай е приключен.“) бе оставил в малката стая раницата с принадлежностите за рисуване. Нарамих я и закуцуках с патерицата към „флоридската стая“. Любопитен ветрец разроши косата ми. Мисълта, че топлият ветрец и снегът в Сейнт Пол съществуват едновременно в един и същи свят, ми изглеждаше абсурдна… като от научнофантастичен роман.

Оставих раницата върху дългата грапава дървена маса и за миг се поколебах дали да включа осветлението, но в крайна сметка се отказах. Можех да рисувам, докато виждам какво правя, а когато станеше прекалено тъмно, щях да спра. Наместих се непохватно на стола, придърпах ципа и извадих скицника. „Художник“ — гордо провъзгласяваше надписът на корицата. „Ега ти шегичката — помислих си. — Голям художник съм, няма що.“ Порових в раницата и извадих кутията с цветните моливи.

Рисувах и оцветявах бързо, почти не гледах какво правя. Запълвах с жълто пространството над набързо прокараната линия на хоризонта, нанасяйки щрихите с необуздана страст, от време на време пожълтявах и кораба (явно му бе писано да стане първият танкер в света, пипнал жълтеница), ала изобщо не ми пукаше. Когато приключих с изобразяването на залеза (който вече съвсем догаряше), взех оранжевия молив и започнах да го нанасям върху жълтото. После се върнах към кораба, без да се замисля, и прокарах отгоре му черни пресичащи се линии. Такъв го виждах.

Приключих, когато мракът вече закриваше всичко.

Вляво шумоляха листата на трите палми.

Накъде надолу, океанът въздъхна уморено, сякаш бе имал тежък ден, а му предстоеше още работа.

Над мен сияеха хиляди звезди и докато ги съзерцавах, пред очите ми изникваха нови и нови.

„И така е било винаги“ — помислих си и в съзнанието ми изплува фразата, която Мелинда произнасяше, когато чуеше по радиото любима своя песен: „Сякаш ми казва здравей.“ Тъкмо това написах с малки букви под недодялания танкер: „Здравей“. Доколкото си спомнях (напоследък паметта ми бе доста по-силна), за пръв път в живота си назовавах картина. И понеже стана въпрос за названия, това бе чудесно, не мислите ли? Въпреки всички последвали нещастия аз все още смятам, че е идеално има на картина, нарисувана от човек, който полага усилия да преодолее болката и тъгата… който се опитва да си припомни какво означава щастие.

За днес бях приключил. Оставих молива на масата и в същия миг „Розовата грамада“ ми проговори за пръв път. Гласът й беше по-тих от диханието на океана, ала все пак го чух.

„Чаках те“ — прошепна ми тя.