Стивън Кинг
Дума Ки (21)

VII

Вместо да си взема душ в банята, излязох на брега. Бързо открих, че в пясъка патерицата повече ме затруднява, отколкото да ми помага, ала щом свих зад къщата, се оказа, че от водата ме делят само двайсетина крачки. Не бързах, така че ги преодолях без усилие. Прибоят бе слаб, а вълните — високи едва няколко сантиметра. Беше ми трудно да си представя същата тази вода, стоварваща се с унищожителна ярост върху брега по време на ураган. Не, абсурд. След време Уайърман щеше да ми каже: „Бог винаги ни наказва за онова, което не можем да си представим.“

Това изречение бе сред най-добрите му попадения.

Обърнах се, за да се върна във вилата, и се спрях. Бе достатъчно светло, за да видя дебел килим от раковини — нанос от раковини — под така наречената „флоридска стая“. Внезапно осъзнах, че по време на прилив предната част на новото ми жилище се превръща в нещо корабен бак — онази част от палубата, намираща се между носа и първата мачта.

Спомних си думите на Джак, че своевременно ще бъда предупреден, ако океанът реши да погълне вилата, че ще чуя скърцане и стонове. Вероятно казваше истината… но и на строителната площадка се предполагаше, че отрано ще бъдеш предупреден за движещата си към теб тежка техника.

Дотътрих се до патерицата, която бях подпрял на стената на къщата, и закуцуках по дъсчената пътечка към вратата. Възнамерявах да взема душ, но в крайна сметка си напълних ваната. Спуснах се във водата извънредно внимателно, прилагайки техниките, научени от Кати Грийн в предишния си живот. Двамата ги бяхме упражнявали, когато десният ми крак приличаше на зле отрязано парче месо. Сега нещата се бяха променили — грозните рани се бяха заличили по чудодеен начин. Естествено белезите щяха да ми останат за цял живот, но дори те бяха започнали да избледняват.

След като се подсуших и си измих зъбите, се върнах в голямата спалня и огледах двойното легло. Декоративните възглавнички вече ги нямаше.

— Хюстън — казах, — лягаме да спим. Прието, Фриймантъл — отвърнах си сам. — Веднага в кревата.

И защо не? Едва ли щях да заспя след дългата следобедна дрямка, ала можех поне да полежа. Кракът не ме болеше въпреки експедицията до водата, но пък усещах някакъв възел в кръста и друг в шията. Легнах. Не, за сън не можеше да става дума, обаче реших да не включвам нощната лампа. Исках да дам малко почивка на очите си. Смятах да полежа, докато вратът и кръстът ми се поотпуснат, после да извадя книга от куфара си и да почета.

Само да полежа, докато мускулите ми се отпуснат…

Наистина се отпуснах и… неусетно заспах дълбоко. Не ме споходиха сънища.