Стивън Кинг
Дума Ки (181)

I

Уайърман ми предложи лунеста, за да заспя по-лесно, но аз му отказах, въпреки че изкушението беше голямо. Взех обаче един от сребърните харпуни, а той последва примера ми. С косматото си коремче, надвиснало над сините му боксерки, и подводната стрела на Джон Истлейк в дясната си ръка, домакинът ми приличаше на карикатура на Купидон. Вятърът се бе усилил още повече; вече надаваше рев около къщата и свистеше под стрехите.

— Вратата на спалнята ти е отворена, нали? — попита той.

— Провери.

— Ако нещо се случи, викай.

— Разбрано, Хюстън. Това се отнася и за теб.

— Джак ще има ли някакви проблеми, Едгар?

— Ако изгори рисунката, няма да му се случи нищо лошо.

— Как се чувстваш след онова, което стана с приятелите ти?

Замислих се за Кеймън, който ме беше научил да мисля по заобиколен начин. За Том, който ми бе казал да не се отказвам от предимството на собствения си терен. Как се чувствах след злочестата им участ?

И добре, и зле. Бях натъжен и потресен, но бих излъгал, ако кажа, че не усещах някакво прокрадващо се облекчение — в някои отношения ние, хората, сме абсолютни задници. Защото и Кеймън, и Том, макар и да ми бяха близки, се намираха извън магическия кръг на онези, които наистина означаваха нещо за мен. Досега Персе не бе достигнала някой от тях и ако действах бързо, Кеймън и Том щяха да бъдат единствените жертви от наша страна.

— Muchacho?

— Горе-долу — пророних. Гласът ми сякаш идваше от голямо разстояние. — Горе-долу съм добре. Обади ми се, ако ти потрябвам, Уайърман. Изобщо не се колебай. Едва ли ще заспя.