Стивън Кинг
Дума Ки (81)

X

Върнах се по големия коридор в „Порцелановата приемна“ и видях, че Елизабет още спи в същата поза. Похъркването й, което преди малко бе пробудило съжалението ми, сега ми подейства успокояващо. Иначе човек можеше да си помисли, че е мъртва и вратът й е прекършен. Запитах се дали да я събудя, но реших да я оставя да поспи. Погледнах надясно към широкото стълбище и си спомних думите й: „О, ще я намериш на площадката на втория етаж.“

Какво ще намеря?

Вероятно Елизабет отново бе изгубила връзка с реалността, ала нямах друга работа, затова закрачих по коридора с остъкления таван (дъждът неспирно барабанеше по стъклото) и се заизкачвах по стълбите. Спрях, преди да стигна до площадката на втория етаж, очите ми се разшириха. След няколко секунди бавно продължих нагоре. Не, госпожица Истлейк не бе изгубила връзката си с реалността. Бях открил онова, за което говореше — грамадна черно-бяла фотография в тясна позлатена рамка. После попитах Уайърман как е било възможно да се увеличи черно-бяла снимка от двайсетте години до подобни размери (беше минимум метър и двайсет на метър и половина), без да се влоши качеството. Той ми отвърна, че снимката най-вероятно е била направена с Хаселбланд^[1] — най-добрият нецифров фотоапарат, произвеждан някога.

На снимката се виждаха осем души на плаж, покрит с белезникав пясък. На фона беше Мексиканският залив. Високият красив мъж (вероятно бе на около четирийсет и пет години) беше с черен старомоден бански костюм — фланелка с презрамки и тесни гащета като онези, които носят баскетболистите под екипите си. От двете му страни бяха застанали пет момиченца — най-голямото беше на раницата между юношеството и зрелостта, а най-малките бяха русокоси близначки, които ми напомниха за близнаците Бобси от книжките на моето детство. Близначките носеха еднакви плажни роклички, украсени с финтифлюшки и воланчета, и се държаха за ръце. И двете бяха прегърнали по една Парцалена Ан^[2] — куклите с дълги меки крака поразяващо приличаха на моята Рийба — а косите, увенчаващи тъпо усмихващите се личица, със сигурност бяха ЧЕРВЕНИ. Джон Истлейк (не се съмнява, че това е той) държеше в прегръдките си момиченце номер шест, което сега беше старицата, хъркаща на креслото в приемната. Отзад стоеше млада чернокожа жена на около двайсет и две, косата й беше скрита под забрадка. Държеше кошница за пикник, която навярно беше доста тежка, ако се съди по изопнатите мускули на ръцете й. Три сребърни гривни блестяха на едната й китка.

Елизабет се усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички към човека, заснел семейната фотография. Другите изглеждаха доста сериозни, само мъжът сякаш леко се усмихваше, но не бях сигурен, защото мустаците закриваха устата му. Младата чернокожа обаче определено гледаше мрачно.

В свободната си ръка Джон Истлейк държеше маска на гмуркач и харпуна, който бях видял при оръжията в библиотеката. Въпросът бе дали Елизабет е изплувала от мъглата, помрачила съзнанието й, само за да ме накара да дойда тук.

Преди да потърся отговора, входната врата се отвори и Уайърман се провикна:

— Върнах се! Задачата е изпълнена! Кой иска питие?