Стивън Кинг
Дума Ки (143)

II

Поведох ги из „Ското“ — Том, Бози и останалите гости от Минесота. Вероятно голяма част от посетителите стъпваха за пръв път в художествена галерия, ала вежливо се отдръпваха, за да ни направят път.

Мелинда остана цяла минута през „Залез със софора“. После се обърна към мен с почти обвинителен тон:

— Тате, при положение, че имаш такъв талант, защо похаби трийсет години от живота си в строителство на общински сгради?

— Мелинда Джийн! — сряза я Пам, но някак разсеяно. Самата тя гледаше висящите в центъра на залата картини от цикъла „Момичето и кораб“.

— Но това е самата истина — не се отказваше Лин. — Кажи, тате?

— Не знам, скъпа.

— Как може да носиш такава дарба в себе си и да не го знаеш?

Нямах отговор, но Алис Окойн ме спаси тъкмо навреме.

— Едгар, Дарио пита дали можете да дойдете в кабинета на Джими за няколко минути? С удоволствие ще заведа близките ви в централната зала, където ще можете да се присъедините към тях.

— Добре… какво искат?

— Не се притеснявайте, видях, че се усмихват — отвърна Алис и също се усмихна.

— Върви, Едгар — кимна Пам и се обърна към Алис. — Свикнала съм постоянно да го викат някъде. Когато бяхме женени, това се бе превърнало в ежедневие.

— Тате, какво означава червеното кръгче на рамката? — полюбопитства Илзе.

— Че е продадена, мила — обясни Алис.

Обърнах се към „Залез със софора“ и… да, в горния десен ъгъл на рамката се червенееше малко кръгче. Стана ми приятно — значи публиката не се състоеше само от зяпачи, любопитни да видят мацаниците на едноръкия урод — ала сърцето ми се сви и аз се запитах дали реакцията ми беше нормална, или не. Не знаех отговора. За съжаление, понеже не познавах други художници, нямаше и кого да попитам.