Дерек Ланди
Смъртта на светлината (84)

84.

Роърхейвън беше в развалини.

Източната част беше изравнена със земята — пушещ пейзаж от камънак и отломки. В южните квартали пламтяха пожари. От онова, което се виждаше, част от северните все още стояха непокътнати. Вятърът донасяше до нея воя на автомобилни аларми. Звучаха като умиращи хора.

Валкирия тръгна. Когато се увери, че краката няма да я подведат, хукна да бяга.

Беше достатъчно трудно да се ориентира из Роърхейвън, когато градът стоеше висок и горд, но сега местата, които използваше за отправни точки, бяха в руини или пък съвсем ги нямаше. Взе няколко грешни завоя, наложи се да се връща на два пъти, а често се изкатерваше по съборените сгради, за да пести време. Подминаваше тела, но не ги и поглеждаше.

Тогава към нея полетя камък, уцели я в слепоочието и тя се затъркаля надолу по малкия хълм от боклуци.

Просна се най-долу — лактите й бяха порязани и кървяха, а от челото към окото й също се стичаше кръв. Чуха се стъпки, които се пързаляха и хлъзгаха през неразборията от останки в нетърпението им да достигнат до нея. Валкирия успя да се изправи на колене, но виждаше размазано. Приближиха някакви фигури. Видя ненавистта в очите им.

— Ранихме я — каза единият от тях.

— Можем да я довършим — обади се друг.

Валкирия вдигна ръце.

— Не съм тя — каза. Гласът й звучеше странно. Звучеше като пияна. — Не съм Даркесата.

Дори не забеляза какво я удари, но почувства болка през ребрата, извика и падна настрани. Фигурите я наобиколиха, ботушите им я търсеха и я намираха, и се стоварваха върху й. Тя се прикри и им извика да спрат. С пукот се счупи ребро. Ритник по бъбрека й запрати нови светкавици от болка по цялото тяло. Някой се опита да я изрита по черепа и счупи пръстите на лявата й ръка. Отново. Крещяха и псуваха, а тя чуваше думите им. Знаеха коя е, но не им пукаше. В очите им Валкирия Каин беше също толкова виновна за всичко това, колкото и Даркесата.

Един ботуш намери главата й отстрани и я преобърна — тялото й беше отпуснато. Странно как това й помогна да проясни погледа си.

Виждаше с идеална яснота приближаващия към лицето й крак. Беше обут в тежък работен ботуш със стоманено бомбе. „Екстра“, рече си тя. Нямаше да се изкефи да умре под малка лека обувка за бягане.

Само че работният ботуш така и не стигна до нея. В последния момент изчезна. Сега се беше появил друг чифт ботуши. Кафяви. Изящна изработка. Познати. Пристъпваха и се завъртаха около оста си и се движеха, след което всички останали крака избягаха. Кафявите ботуши приклекнаха, появи се коляно с кожен протектор, а нежни ръце докоснаха лицето й.

— Вал — повика я Танит. — Вал, чуваш ли ме?

Валкирия почувства, че главата й се намества и се опита да се концентрира върху разтревоженото лице на Танит, но не успя. После усети как тялото й се повдига и Танит я премята през рамо. Пожарникарско надигане — така му се викаше.

Танит побягна.

Гладко прекоси камънака, сякаш караше кънки на лед. Тичаше нагоре по стените на разрушените сгради, така че Валкирия гледаше право надолу към далечната земя. Балансът на Танит беше безпогрешен. Пресичаше по тесни греди в разрушени къщи, скачаше от покрив на покрив и се приземяваше толкова грациозно, че Валкирия сякаш летеше върху облак. Припадна на няколко пъти, но вината не беше на Танит. Беше просто приближаващата смърт.

И тогава се озоваха вътре, в Убежището, а нея я полагаха върху легло в Медицинското крило и някой светваше с фенерче в очите й.

— Множество фрактури — казваше Синекдох. — Сътресение. Валкирия, чуваш ли ме?

Наоколо крещяха хора. Медицинското крило беше пълно с ранени. На леглото до себе си Валкирия забеляза Сарацен Ру, вързан за обдишващ апарат. Опита се да седне, но две здрави ръце я задържаха долу. Лицето на Танит изплува на фокус.

— Успокой се, става ли? Сега ти помагат. Само стой мирно. Вал, експлозията. Беше ли там? Какво беше това? Даркесата мъртва ли е?

Синекдох се върна, изведе Танит, като я прегърна през раменете и заби игла в ръката на Валкирия. По тялото й плъзна топлина толкова внезапно, че я накара да ахне, а болката изчезна.

— Трябва ми рентгенова снимка — извика Синекдох на един от асистентите си и вдигна тениската на Валкирия. — Тук имаме вътрешно кървене.

Наоколо се засуетиха, а някой държеше скенер, последва ярка синя светлина, а Валкирия си лежеше и гледаше тавана. Изкашля се неочаквано, но не я заболя. Дори не се разтревожи, когато усети вкуса на кръв. Макар че би трябвало. Изкашлянето на кръв би трябвало да я притесни.

Намръщи се. Топлото усещане беше приятно. Твърде приятно. Искаше от нея да потъне в него, да се предаде напълно. Но тя имаше да върши работа. Не можеше да се излежава тук и да кърви. Какво беше казал пичът в онзи филм?

— Нямам време да кървя^[1] — промърмори Валкирия и седна. Синекдох изглеждаше ужасена.

— Валкирия, лягай долу, имаш сериозни травми.

Сега, когато беше седнала, главата й започна да се прояснява. Протегна лявата си ръка. Пръстите бяха отекли и лилави.

— Превържи ме.

— Лягай долу.

— Ще легна като приключа.

Синекдох стисна зъби, но кимна на асистента, който притича с ролка бинт. Докато той я превързваше, Синекдох се зае с това да нанася почистващ гел върху раната на челото на Валкирия. Валкирия се огледа, доколкото можа. Донегън Бейн лежеше на три легла от нея. Не виждаше Грейшъс.

Вратата се отвори и влезе Чайна. Беше облечена в черно. Очите й играеха от тревога.

— Какво стана?

— Експлозията беше работа на Даркесата — каза Валкирия. — Имаше светлина, после тя я държеше, а след това… не знам. Не знам какво беше. Не видях какво стана с нея.

— Докладваха ми, че Лорд Вайл е видян в района — рече Чайна.

Валкирия кимна.

— Работеше в екип с Меланхолия.

— Ами Скълдъгъри? — попита Танит.

— Аз… не знам — отговори Валкирия.

Лицето на Чайна беше тревожно.

— Вайл — настоя тя. — Какво стана с Вайл?

Валкирия я погледна. Тя знаеше. Някак си знаеше.

— И това не знам — каза Валкирия. — Беше по-близо до експлозията от мен. Не знам какво е станало с него.

Чайна се поколеба, лицето й вече не издаваше никаква емоция, след това кимна и излезе.

Валкирия се измъкна от леглото възможно най-внимателно. Не можеше да движи лявата си ръка с превръзката, а дясната по някаква причина беше схваната, а когато се попипа отстрани, сякаш се беше вкочанила. Потисна още една кашлица и отново усети вкуса на кръв.

— Сдъвчи няколко от тези, когато се върне болката — обади се Синекдох и й подаде пакет листа. Валкирия кимна, напъха ги в джоба си и излезе преди лекарката да успее да си намери причина да я задържи тук. С Танит, която я следваше, тя забеляза Чайна, която говореше с Касандра и Финбар и хукна към тях, като не обръщаше внимание на грозните болезнени камшици, които минаваха по тялото й при всяка крачка.

Касандра беше със затворени очи, когато Валкирия стигна до тях.

— Даркесата е жива — каза. — Слаба е, но се възстановява. При това темпо, ще си върне пълния обем на силата след двайсет минути.

— Петнайсет — поправи я Финбар.

— Ами Скълдъгъри? — попита Валкирия, преди Чайна да успее да отвори уста.

Касандра поклати глава.

— Не го усещаме, но ние така или иначе никога не сме били в състояние да го доловим. Мислите му са конструирани по различен начин от нашите и тази разлика го скрива от нас. Успяхме да мернем Меланхолия, докато се случваше случката, обаче — със съжаление трябва да съобщя, че не се справи.

— Тя е мъртва?

— Момичето не означава нищо — заяви Чайна. — Виждате ли Вайл?

Касандра се намръщи.

— Лорд Вайл е там? Не сме доловили и следа от него. Сигурна ли сте?

— Ами някой от другите? — попита Чайна, като игнорира въпроса. — Някакви оцелели?

Касандра кимна.

— Някои са ранени. Мнозина — уплашени. Тичат от мястото на взрива… далеч от… — Тя наклони глава, помълча за малко, а после — родителите ти, Валкирия. Родителите ти и сестричката ти.

Валкирия се вледени.

— Те са навън?

— Тичат към мястото на взрива — каза Касандра. Тревожното изражение се усили. — Търсят те. Някой… някой е подире им, преследва ги… Трудно ми е да видя кой е, трудно е да… Останка. Това е Останка.

— Векс — рече Валкирия. — Гони ги право към лапите на Даркесата. Трябва да тръгваме. Трябва да…

Тя замлъкна, когато идеята я осени и върху й се стовари пълната тежест на онова, което се налагаше да стори. Извади й душата и я остави празна отвътре.

— Вал? — повика Танит.

Валкирия се обърна към Чайна.

— Ръкавицата — рече. — Ръкавицата на Смъртоносното докосване. Оставих я в Залата за наблюдение. Донеси ми я. Моля те. Аз трябва да се върна в Медицинското крило.

Танит стисна Валкирия за ръката, сякаш се страхуваше, че ще падне.

— Какво не е наред? Добре ли си?

— Добре съм — настоя Валкирия, като се освобождаваше от ръцете на Танит. — Трябва да взема едно нещо. Ще се срещнем в Залата за наблюдение. — Тя хукна обратно и се хвана отстрани, когато се появи тъпата болка. Щом влезе отново в Медицинското крило, хората там бяха твърде заети, за да я забележат, така че тя затърси, без никой да я гледа, откри каквото й трябваше и го прибра в джоба си. Вниманието й беше привлечено от болезнен вой и тя погледна към мястото. Наместваха счупената кост на някаква жена. Гадно. Само че зад тази жена се движеше някой, някой се измъкваше през една от по-малките вратички. Ревъл.

Нямаше време за това. Наистина. Но въпреки това тръгна след него.

В мига, в който вратата се затвори подире й, звуците на Медицинското крило заглъхнаха почти напълно. Валкирия тръгна по коридора към някаква част от Убежището, с която не беше запозната. Мина покрай библиотеки с книжни шкафове, стигащи до тавана. Мина през едно помещение с мечове, друго — с маски, следващо — със стъклени витрини, съдържащи стари сбръчкани телесни части, потопени в разтвор.

Тя забеляза мигащата оранжева светлина по стените и се обърна съвсем, съвсем бавно.

Ревъл стоеше, подпрян на стената. Дясната му ръка, на нивото на корема, сияеше с енергия. Изглеждаше уморен.

— Какво правиш? — попита той. Звучеше изтощен. — Нямаш ли си достатъчно други грижи, че да тръгваш подире ми? Не съм заплаха за теб.

— Ти си затворник.

Той поклати глава.

— Вече не. Мислех, че няма да имам проблем с това. Когато кроях плановете си, толкова отдавна, знаех, че може да свърша или мъртъв, или окован. Бях се примирил с тази участ. Но след онова, което ми стори Даркесата… представа си нямаш какво беше.

— Така каза и преди.

— Тръгвам си, Валкирия. Никога повече няма да ме видите. Ще прекарам остатъка от живота си сам. Това е достатъчно наказание, не мислиш ли? Изгнанието?

— Достатъчно наказание? Ти нареди да убият Страха. Уби Гастли със собствените си ръце. Започна война, която отне живота на стотици магьосници. И ти ми заявяваш съвсем сериозно, че справедливото наказание за всичко това е да се чувстваш самотен?

— Няма да стоя и да се оправдавам пред теб.

— Хубаво.

— Но няма да ме спреш. Даркесата е все още някъде там, нали? Тя е твоя грижа. Притеснявай се за нея, не за мен. Аз не съм ти враг.

— Ръката ти свети. Ще стреляш ли? Как ще се бия с Даркесата, ако ме убиеш? Ами ако ние се провалим и тя те погне?

Искрица студена решителност блесна в очите на Ревъл.

— Ще съм готов за нея. Ако тръгне след мен, ще трябва да си довърши работата. Повече никакви изтезания. Никакво отнемане на времето й. — Той вдигна ръка. — Хайде, Валкирия. Не носиш якето. Ако стрелям, си мъртва.

Тя нямаше време за това. Нямаше време за него.

— Хубаво — рече. — Но щом приключим с Даркесата, тръгваме след теб.

Ревъл се усмихна тъжно.

— Никога няма да ме откриете.

Ръката му спря да сияе и той отстъпи, а Валкирия побърза да се върне там, откъдето беше дошла.

Стигна до Залата за наблюдение, тъкмо когато Флетчър телепортираше Долавящите оттам. Чайна стоеше с Танит и Сангуайн при масата. Освен тях, в стаята нямаше никой, а мониторите бяха изоставени.

— Валкирия — рече Сангуайн. — Изглеждаш умряла.

Тя не му обърна внимание. Холограмата на Роърхейвън, която трептеше доста зле, показваше разрухата, причинена от експлозията. От руините се издигаше пушек. Виждаше дори малките тела, лежащи по улиците.

Чайна й подаде Ръкавицата на Смъртоносното докосване, а тя я нахлузи. Беше тежка и студена.

— Използвай символа, за да я активираш и деактивираш — обясни Чайна, посочвайки символа, прогорен в черната стомана. — Активирана ли е, каквото и да правиш, само не се почесвай по носа.

Валкирия прегъна пръсти.

— Убива безболезнено?

Чайна кимна.

— Мигновена, безболезнена смърт на всичко, до което се докоснеш. Сигурна ли си, че ще успееш да се приближиш до толкова, че да я използваш?

— Не би трябвало да е проблем — промърмори Валкирия. В гърдите й се надигна кашлица, която избухна болезнено. Избърса кръвта от устата си.

— Боже, Вал — прошепна Танит.

— Видях Ревъл — рече Валкирия. — Бяга. Каза, че ако Даркесата го открие, ще бъде готов за нея. Мисля, че ще използва Усилвателя.

Чайна присви очи.

— Още една употреба може да го претовари. Много добре. Танит, господин Сангуайн, вие тръгвайте с Валкирия. Не можем да открием Даркесата на картата, но има голяма вероятност все още да се намира в района на взрива. Аз отивам при Усилвателя и ще се оправям с…

Тя млъкна, мръщейки се като гледаше над рамото на Валкирия.

— А ти къде беше, по дяволите?

Черния секач стоеше на прага.

— Как можеш да бъдеш моя охрана, след като никога не си наблизо? — продължи Чайна.

Секачът измъкна косата си.

— Сега пък какви ги вършиш? В момента няма от кого да ме пазиш, глупако. Изчакай поне да се появят враговете, преди да вадиш това чудо.

Ръката на Валкирия се сключи около китката на Чайна.

— Чакай.

— Не се тревожи, Валкирия. Този е дефектен. Откак се е пръкнал.

— Не — рече Валкирия. — Това, което винаги е правил, е да се подчинява на заповеди. Некромантска техника го върна от мъртвите, така че започна да изпълнява волята на некромантите. Само че след това го закърпи Най, така че има резон да смятаме, че сега би се подчинявал на заповедите на Най…

— Така ли? И?

— И Най тъкмо е избягал от затвора.

Чайна спря да дърпа китката си.

— С подозрителна лекота. Затвор, който се управлява от таен член на Църквата на Безликите.

— А Елиза не е особено доволна от теб напоследък, нали?

Чайна огледа Черния секач.

— Пратиха те при мен, за да ме убиеш ли, подла дребна жаба такава?

Косата се завъртя, а Черния секач тръгна напред.

Валкирия и останалите веднага започнаха да отстъпват.

— Били Рей — каза Танит, приготвила меча в ръката си, — изведи Вал дотам, където трябва да отиде.

— Няма да те зарежа — заяви Сангуайн и посегна към джоба на якето си.

Очите на Танит не се откъсваха от Секача.

— Да, ще го направиш, дявол да го вземе.

— Само че веднага се върни обратно след това — добави Чайна.

Танит кимна бързо.

— Веднага.

Лицето на Сангуайн беше облак от противоречиви емоции. Най-сетне сграбчи Валкирия.

— Хубаво — излая. — Само не умирай, докато ме няма.

Земята се пропука и ги погълна.