Дерек Ланди
Смъртта на светлината (64)

64.
Да преследваш Алис

Майката на Валкирия й помогна да се облече.

— Извикай Флетчър — каза баща й с полудяло изражение. — Той се появява и изчезва, нали така? Ще ни заведе директно при Алис.

— Флетч се телепортира на места, не при хора — обясни Валкирия, докато майка й и помагаше да вкара десния си крак в ботуша. Глезенът й беше отекъл, но поне можеше да стъпва на него. Останалата част от нея представляваше болка. Ребрата, лицето, челюстта. Лявата й ръка вече се беше подула двойно. Болката можеше да я убие, ако не бяха няколкото листа, които сдъвка.

Майка й издърпа крачолите на панталоните й върху ботушите и Валкирия стана от леглото. Съскайки, мушна лявата си ръка в ръкава на якето, а майка й помогна с дясната, после я закопча.

— Идваме с теб — заяви. Не беше продумала откакто Валкирия се довлече до къщата. Сега Валкирия разбра защо.

— Не — каза и изкуцука вън от стаята. — Това е опасно. Трябва да останете тук.

— Алис е наша дъщеря и идваме с теб — повтори майка й.

Валкирия стигна до банята, хвана една влажна кърпа и избърса кръвта от лицето си. Избърса и очите си.

— Дей ще ви убие.

— Мислех, че Дей е от добрите — рече баща й.

— От тях е — отвърна Валкирия. — Обаче има Останка в себе си. Не е на себе си. — Тя пусна кърпата и се обърна към тях. — Татко, моля те, кажи, че разбираш защо никой от двама ви не може да дойде. Тръгвам след Алис. Познавам този свят, познавам тези хора и съм свикнала с всички тези неща.

— Губим време — заяви майка й.

Валкирия загледа родителите си и осъзна, че няма начин да спечели този спор, а майка й си беше права. Дей вече беше на пет минути пред тях.

— Хубаво — отстъпи. — Аз карам.

— Аз карам — поправи я баща й, вече тръгнал по стълбите надолу. — Ранена си, а колата ти е бавна и не си много добър шофьор.

Валкирия закуцука бързо подире му.

— Много добър шофьор съм.

Той грабна ключовете от масата в коридора и се изправи нетърпеливо до вратата.

— Не и при скоростта, с която ще пътуваме.

 

 

Имаше два пътя, извеждащи от Хагард — единият на юг, а другият — на север. Хванаха южния, а добрият стар провинциален пейзаж минаваше покрай тях с обезпокоителна скорост. Минавайки през полегатите хълмове, колата на практика излезе няколко пъти от пътя, запращайки вълна от безтегловност в корема на Валкирия. Мелиса Еджли на навигаторската седалка се държеше здраво, но не направи забележка на съпруга си да кара по-бавно.

Бащата на Валкирия заобиколи трактор на един тесен завой. Дори това не изтръгна оплакване. Валкирия осъзна, че родителите й се бяха превърнали в ракети, насочени неизменно към мишената си, без да отдават значение на каквото и да било друго.

За един любопитен миг тя се почувства сякаш отново е малка, вързана за задната седалка, докато отива на разходка с колата с мама и татко. Може би отиваха на кино или в зоопарка, или дори в къщата на чичо. Накъдето и да се бяха запътили, тя беше защитена, защото беше с мама и татко, а с тях никога не можеше да й се случи нищо лошо.

Болката в ръката я върна обратно в настоящето. Пръстите й сега бяха в грозно тъмно лилаво, което продължаваше към кокалчетата от горната страна на ръката. Можеше да движи палеца и малкия пръст, но останалите бяха безполезни. Всеки път щом колата вземеше някой завой, Валкирия се люшкаше на мястото си, а болката я пронизваше, независимо от листата, които бяха оставили обичайния си горчив послевкус в устата й.

— Къде отиваме? — попита баща й с напрегнат глас.

Валкирия вдигна очи. Преминеха ли следващите няколко завоя, щеше да има една права отсечка, а в края й — кръстовище. Можеха да завият надясно към Балбригън или да продължат направо към Лъск, или наляво към Дъблин.

— Наляво — инструктира тя.

— Къде я води? — попита майка й, без да откъсва очи от пътя.

— Към Търлс — отговори Валкирия. — Там са другите Останки. Там е Декстър Векс. — Не им обясни защо искат сестра й. Не спомена нито за Скиптъра, нито за това, че за да може Векс да го използва, ще трябва да убие Алис. — Тя ще бъде добре — каза вместо това. — Декстър няма да я нарани. Просто я използва, за да ме подмами.

Стигнаха до правата отсечка на пътя. Пред тях имаше колона от бавно движещи се коли, които мързеливо пърпореха напред. Бащата на Валкирия наду клаксона и премигна с фаровете към отсрещния поток, за да ги предупреди, че предстои да направи нещо адски глупаво. После изви колата на средата на платното, помитайки всичко по пътя си, а другите автомобили рязко взеха да завиват встрани, за да избегнат сблъсъка. Той отнесе едно странично огледало и в отговор получи оглушителен вой на клаксон, но вече беше стигнал до кръстовището. Колата направи малък дрифт, когато взе завоя.

Телефонът на Валкирия беше в левия й джоб. Пресегна се със здравата си ръка, надигайки бедра, за да улесни достъпа. Изпусна я, опита отново, успя да го издърпа леко, като костенурка, която излиза от черупката си. Повдигна отново бедра, успя да хване по-здраво и го извади. След това незабавно набра Скълдъгъри.

Веднага се включи гласовата поща. Както се боеше, че ще стане.

— Скълдъгъри не отговаря — каза тя.

— Имаш и други приятели — рече Мелиса. — Обади се на тях. Обади се на момичето с меча. Обади се на всички магически хора.

Не можеше. Ако излезеше наяве, че Алис е свързана със Скиптъра, а Скиптърът е на тезгяха, готов да попадне в нечии ръце, сестра й никога нямаше да бъде отново в безопасност.

— Роърхейвън е блокиран — каза тя. — Никакви обаждания нито навътре, нито навън. Но те не ми трябват. Мога сама да си върна Алис.

— С наша помощ — добави баща й.

Валкирия си премълча.

 

 

Денят изтегляше светлика от небето и докато стигнат до Търлс, вече беше започнало да става доста тъмно. Улиците бяха тихи. Празни. Никакви коли. Никой навън.

Бащата на Валкирия забави ход и сега се движеха едва-едва.

— Не ми харесва тази работа — рече той. — Сякаш е капан.

— Ти откъде си наясно какво е усещането за капан? — попита майка й.

— Просто знам. Стеф?

Валкирия кимна.

— Изглежда като капан. Спри някъде. Ще огледам и ще се върна.

— Никакви такива — заяви майка й и се обърна. — Отиваме всички.

— И какво ще правите, ако стане проблем? Тези хора ще се опитат да ни убият.

— Тогава ще се бия — отговори майка й. — Който тръгне след мен, ще получи ритник между краката.

Валкирия въздъхна.

— Мамо…

— Няма да оставам тук, Стеф. Решила съм.

— Хубаво — рече Валкирия, преглъщайки отчаянието си. Погледна към кварталната улица пред тях. След няколко секунди лицето й омекна. — Само не ги ритай на онова място.

— Че защо не? Не е ли това най-доброто място, по което да ги фраснеш? Дез, ти нали не обичаш да те ритат там?

Той се смръщи.

— Не обичам да ме ритат никъде.

— Първо на първо — започна Валкирия, — да ритнеш някого е ужасно лоша идея, когато си в опасност. Паникьосваш се, адреналинът се изстрелва в теб, целият си обхванат от разните му там инстинкти, които не спират да крещят отвътре. Тялото ти иска да избяга или да се бие — има нужда да стане по-леко, затова иска да освободи вътрешностите и пикочния мехур. Ще поискаш да се напишкаш. Това е съвсем нормално. Но краката ти ще са желе. Внезапно ще осъзнаеш, че трепериш така, че зъбите ти тракат. Наистина ли ще поискаш да ритнеш някого, след като не знаеш дали другият ти крак ще те удържи?

— Май не — отговори майка й намръщено.

— И ако наистина изриташ, няма гаранция, че ще уцелиш мишената. Ако все пак я уцелиш, ще минат секунди преди болката да достигне до мозъка му. А през тези секунди, той може да ти причини големи поражения. Освен това съществува рискът съвсем да го вбесиш, като започнеш да го риташ.

— Хубаво де — съгласи се майка й, — добре, няма да ги ритам между краката. Само че… има ли друго място, където да мога да ги удрям? Не мисля, че ще съм в състояние да ги бия много силно, особено ако са силни като Дей Мейбъри…

— Не можеш да правиш мускули на гърлото — отговори Валкирия. — Гърлото е уязвимо. И независимо колко лицеви опори можеш да направиш, клепачите ти не стават по-здрави. Всички имат очи. Е, почти всички.

— Гърла и очи, значи — каза майка й. — Добре. Това звучи достатъчно ясно.

Баща й паркира. Слязоха. Валкирия примижаваше при всяко движение, но докуцука до едно малко дърво в нечий преден двор и откъсна три дълги клонки от него. Запази едната за себе си и раздаде останалите на родителите си.

— Дръжте ги като притискате палеца си срещу тях — обясни. — Ето така.

— И това ще държи Останките на разстояние? — попита майка й.

Валкирия поклати глава.

— Нямаме нищо, с което да се бием с тях. Вижте, Останките са малки сенчести неща, които летят насам-натам и когато се вселят в теб, когато се окажат вътре, то е мигновено. В един момент си си ти, в следващия — вече не.

— Но как влизат вътре?

— Прикачват се към лицето ти и се промушват през гърлото ти.

Баща й притисна ръка към устата си.

— Това няма да ти свърши особена работа, татко. Работата е там, че ако ни забележат, Останките могат да се вселят във всеки един от нас за секунди, а другите двама няма и да разберат. Така че, ако видите някоя, чупите пръчката, ясно? Само натискате с палец и клонката ще се прекърши. Здравата клонка ще значи, че всички сме тези, за които се представяме. Счупената клонка ще значи, че един от нас не е себе си.

Майка й внезапно залегна.

— Ох, не се чувствам добре. Краката ми се огъват. Целите треперят.

— Тогава стой в колата — нареди Валкирия.

— Не, не. Просто съм нервна. Всичко ще мине. Ето, виж. — Тя се насили да стане. Беше страшно пребледняла.

— Мамо, знам, че искаш да помогнеш, но ако не си готова, само ще пречиш.

— Няма да преча — отвърна майка й. — Дъщерите ми се нуждаят от мен. Води ме, Стеф.

Валкирия неохотно тръгна напред.

Навлизаха в града много бавно. Притичваха, колкото можеха, от прикритие към прикритие, но много често се налагаше да прекосяват отворени пространства, без да има зад какво да се скрият. За щастие, наоколо нямаше никой, който да ги види и да вдигне тревога, но колкото повече се приближаваха към центъра на града, толкова повече се усилваха подозренията на Валкирия. Тя спря на един ъгъл, а космите на врата й се бяха изправили. Ето. Една жена, хванала железен лост, стоеше с гръб към нея. Пазач.

Валкирия постави пръст пред устните си и направи знак на родителите си да приклекнат, после подаде клонката си на бащата си и ги остави там. Движеше се безшумно. Жената стисна лоста под едната си ръка и няколко пъти духна в ръцете си, за да ги стопли, което позволи на Валкирия да застане плътно зад гърба й.

Шоковата палка беше с пълен заряд и в готовност, но си остана на място. Не можеше да се прецени кога ще свърши най-добра работа.

Изчака жената да отпусне ръцете си, после обви дясната си ръка около гърлото й. Задушаващата хватка се получи веднага, жената се дръпна назад, лостът падна, а пръстите й се впиха в бронирания ръкав на Валкирия. Тя стисна. Счупената й ръка запрати нажежени до бяло остриета директно в мозъка й.

Жената се засили назад и блъсна и двете в стената. Валкирия удари главата си, но не отпусна хватката. Уголемената сила на жената-Останка беше удивителна. Тя се опита да преметне Валкирия през рамото си, но Валкирия обви краката си около тънкия й кръст. Паднаха, жената се гърчеше, паникьосана, но само позволи на Валкирия да нагласи позицията си и да прегъне коляно около крака й. След още няколко секунди, жената спря да мърда и Валкирия я пусна.

Родителите й избързаха към нея, докато се изправяше. Баща й, й подаде обратно клонката.

— Това беше толкова яко — рече.

— Аха — отвърна тя, като се опитваше да не се разплаче от болка. — Знам.

Побързаха напред, минавайки покрай още двама пазачи, които така и не разбраха за присъствието им. Улиците станаха по-широки, по-открити. Валкирия установи, че губи все повече и повече време да търси начини как да преминат незабелязани. На два пъти се връщаха назад, за да опитат различен маршрут.

С отчаяние в гласа, Валкирия каза:

— Мамо, остани тук. Татко, иди до онзи ъгъл и виж дали можем да пресечем улицата оттам. Аз ще проверя по-напред.

Тръгна, преди някой от двамата да успее да протестира, с шоковата палка в ръка. Кракът й се подобряваше, колкото повече го използваше, но всяка стъпка й причиняваше болка. Бяха й останали само няколко листа обаче, затова търпеше неудобството. Стигна до края на уличката и се озова пред една стена, която щеше с лекота да прескочи, използвайки Елементална магия, но сега все едно беше сто метра висока.

Тя изруга под нос. Позволи си миг чиста ярост и безпомощност, докато се обръщаше назад, размятайки юмруци в празното пространство.

После си върна контрола и тръгна обратно по стъпките си. Видя майка си в началото на уличката, а тя изглеждаше сякаш няма никаква грижа на света.

Валкирия забави крачка.

Тревогата на майка й се беше изпарила. Стоеше изправена и никак нямаше вид на изплашена.

Ужас изпълни Валкирия. Дали не я бяха…

Клонката. Трябваше да провери клонката. Къде беше? Щом се приближи, огледа майка си от глава до пети и…

Ето я. Майка й все още стискаше пръчката, в пълната й цялост.

— Познаваме ли се? — попита един мъж, който Валкирия не виждаше и тя веднага се оттегли.

Майка й поклати глава.

— Не. Не мисля.

Мъжът се появи пред погледа на Валкирия. Беше на средна възраст, носеше свободен панталон и тежък пуловер.

— Изглеждаш нервна.

— Така ли? — попита майката на Валкирия. — Не се чувствам много добре. Сигурно съм яла нещо.

Валкирия пропълзя по-наблизо, докато мъжът кимаше.

— Аха — каза. — Виж сега, не искам да те обиждам или нещо, обаче… ти си една от нас, нали?

— Една от…? А, искаш да кажеш, дали съм… дали… дали съм обладана?

Мъжът се разсмя.

— Да, това имам предвид.

Майката на Валкирия се разсмя с него.

— Не се обиждам изобщо, не се притеснявай. Всъщност, приемам го за комплимент.

— Хубаво! — засмя се човекът.

— Само че истинският въпрос е как аз да разбера, че ти си обладан?

Мъжът реши, че това е много смешно.

— О, не, хвана ме! Преструвам се.

— Знаех си! — разсмя се майка й.

— Как да ти го докажа? Как бих могъл въобще да ти го докажа? О, сещам се… — Усмихнатите му устни почерняха, а под кожата се надигнаха черните вени. — Как ти се струва това?

Майка й помълча за миг, после отново се разсмя.

— Това е доста убедително!

— И аз така си помислих! Сега е твой ред!

— Сега е мой ред!

— Точно така!

— Сега е мой ред!

— Хайде, сега ти!

Смехът на майка й взе да става напрегнат.

— Готов ли си? Май не си готов!

— Готов съм!

— Не мисля, че си готов!

Майка й се смееше ли смееше, а смехът на мъжа стихваше до леко кикотене.

— Е, хайде да видим, де — рече той.

Майка й удвои смеха.

— Хубаво, тогава! Ето, идва! Готов ли си? Надявам се, че си готов! Три, две… едно!

Майка й се изправи. Примига срещу мъжа.

— Ти не си една от нас — каза той, а смехът беше секнал.

— Не — призна майката на Валкирия.

— Объркан съм… Какво точно смяташе, че ще се случи като преброи до едно?

— Не съм сигурна. Не съм много добра с мисленето на крак.

— Очевидно — Той се огледа. — Ти си майката на Валкирия Каин? Предупредиха ни, че може да се появите насам. Къде е дъщеря ти?

— Не знам.

— Можеш спокойно да ми кажеш. Така или иначе ще дотърчи като започнеш да пищиш.

— Ако ме пипнеш и с един пръст…

Мъжът бавно притисна пръст към гърдите й.

— Да?

Майката на Валкирия се поколеба.

— Моля? — рече мъжът, навеждайки се към нея. — Какво каза?

Валкирия изскочи от прикритието си, но мъжът я чу и изби шоковата палка от ръката й, преди да успее да замахне. Тя извика, болката се разля по ръката й и я удари в рамото, тя падна на колене, а пред очите й избухнаха фойерверки. Чу бясно боричкане, баща й тичаше към мъжа изотзад, а тя вдигна очи, тъкмо когато той получаваше юмрук в лицето. Залитна няколко крачки назад и се свлече тежко със замаяно изражение. Валкирия направи физиономия, насили се да стане, тъкмо когато мъжът отново се съсредоточи върху майка й.

— Та какво, значи — започна той, — ми казваше?

Майката на Валкирия забучи пръсти в очите му, той зави от болка и се отдалечи с олюляване. Препъна се в собствените си крака, падна на ръце и колена, а Валкирия дотича и го изрита в брадичката. Ръцете му се вдигнаха от земята за миг, а после се сгънаха под тялото му, когато колабира.

Без да обръща внимание на болката в ръката, Валкирия се обърна към майка си.

— Добре ли си? Мамо?

— Аз… аз…

— Мамо, добре ли си?

Майка й я погледна.

— Всички имат очи — промърмори тя.