Дерек Ланди
Смъртта на светлината (14)

14.
Общ враг

— Технически — рече скелетът, — трябваше да те застрелям за това. Но нека започнем отначало. Мръдни още веднъж и наистина ще стрелям.

Сангуайн застана напълно неподвижно. Беше твърде зает с преодоляването на факта, че има някой в къщата му, че дори да си помисли да пробва някой номер.

Момичето влезе. Отражението, Стефани. Мина съвсем близо до Сангуайн, сякаш нямаше никакви грижи. За миг бяха достатъчно близо, за да я сграбчи и може би да я използва като щит. Но тя беше наясно. Изпробваше го. И двамата го изпробваха. Нямаше да падне в капана.

Тя отиде до канапето. Седна. Погледна го така, сякаш умира от скука. Той започна да усеща, че може би е време да започне разговора.

— Наистина се радвам, че сте тук — рече.

Стефани се разсмя, а Плезънт наклони глава.

— Сериозно — продължи Сангуайн. — Всъщност, тъкмо бях тръгнал да говоря с вас. Просто се отбих насам по път за Роърхейвън, нали се сещате, да си събера мислите. И някои други работи.

— Къде е тя? — попита Плезънт.

— Даркесата е с Танит.

— А Танит къде е? — попита Стефани.

— С Даркесата.

— Няма нужда да стрелям по нещо важно — обади се Плезънт, насочвайки пистолета към краката му. — Мога просто да стрелям болезнено.

— Не искам да стреляш по нищо, но няма да ви кажа къде са. Наистина ли смятате, че Даркесата няма да е в състояние да долови атакуващ отряд, ако се приближи до нея? И кого тогава ще обвини, задето ви е казал къде да я намерите? Любимото момче на мамчето — Сангуайн, ето кого.

— Тогава, щом не си възнамерявал да ни кажеш къде е — започна Стефани, — защо си искал да се видиш с нас? Освен ако, разбира се, не си го измисли.

— Стефани, обиждаш ме. Никога не бих се бъзикал с вас. Не мога да ви кажа къде е, но мога да ви помогна да я спрете. Бихте ли имали интерес към такава сделка?

Главата на Плезънт помръдна леко, потапяйки челюстта му в по-дълбока сянка.

— И какво би могъл да ни предложиш?

Сангуайн му се усмихна.

— Дарове. Дарове, които ще са ви от голяма полза наистина.

— О — рече Плезънт. — Имаш предвид Богоубийците.

Усмивката на Сангуайн избледня.

— Какво?

И в този момент забеляза одеялото на канапето до Стефани. Тя го издърпа, разкривайки отдолу меча, камата, копието и лъка.

— Намерили сте ги.

— Намерихме ги, да — отвърна Плезънт. — Много добри скривалища, между впрочем. Отне ми цели шест минути да открия всичките четири. Предполагам, че това са твоите дарове? Подаряваш ли ни ги?

— Ъ, ами да. Нещо такова. Не ми беше лесно да ги съхранявам, да ви кажа. Разбирате ли, оръжията, които казах на Танит, че разтопявам, бяха…

— Фалшификати — прекъсна го Плезънт. — Да, досетихме се, благодаря.

— Няма проблем — отвърна Сангуайн. — Обаче аз ви подарявам само три от оръжията. Всъщност ще си задържа камата за…

Сангуайн направи крачка към дивана и в този миг Плезънт вече беше скочил и прекосил стаята, притиснал силно дулото на оръжието към челото на Сангуайн.

— Уоу.

— Казах ти да не мърдаш — каза Плезънт, а гласът му беше опасно тих.

Сангуайн облиза устни.

— Мислех, че сме прескочили вече тази част. Мислех, че вече сме преминали на етап приятелчета. Другари. Имаме общ враг, в крайна сметка.

Стефани не беше и помръднала от мястото си.

— Винаги ли се отнасяш с враговете си сякаш са ти шефове?

— Нямам шеф. Аз съм свободен агент, дявол да го вземе.

— Ти си лакей. Също като Танит.

Сангуайн понечи да поклати глава, но размисли.

— Не сме лакеи. Тя просто следва Даркесата, защото от известно време е хванала тази вълна, че Даркесата е нейният месия, а аз следвам Танит, защото се обичаме и ще се оженим. Но дори и така, аз съм практичен човек и виждам предимствата от това месията на моята годеница да бъде убита, така че… общ враг.

— Колко романтично.

— Приемам — рече Плезънт, — че Танит не е наясно, че Богоубийците не са унищожени.

— Не, сър, няма представа. Сигурно би ме убила, ако разбере. И макар вероятно да мислите, че казвам това, защото имам притиснат пистолет към главата си, тези оръжия наистина са за вас. Нека си говорим направо — ще ми се да не се налагаше да ви ги давам. Разчитах на вас да измислите начин да се справите сами с Даркесата, но предполагам, че съм надценил възможностите ви, нали? И ето ме тук, спасител на бял кон, кавалерия от един.

Плезънт свали оръжието, а Сангуайн направи крачка назад.

— Ако искаш Даркесата да умре, защо не го направиш сам?

Сангуайн се ухили.

— Понеже не аз съм героят в този сценарий. Героят прави тъпотии, като това да се изправи срещу красивото момиче-бог, и е подложен на риска да го убият междувременно. Аз лично имам твърдото намерение да оцелея през следващите няколко дни. Ако ми се удаде възможност, естествено, ще се възползвам, обаче няма да си търся белята сам. Това си е ваша работа.

— Какви са й плановете? — попита Скълдъгъри. — Къде ще бъде?

— Мислите, че съм посветен в тези подробности? За Даркесата аз съм наемникът, който дори не е наемала. Дори на Танит не казва какво планира. Изглежда мисли, че вярата на Танит не е това, което беше.

— Това вярно ли е? — попита Стефани.

— Ако я питаш, ще ти каже, че е решена да доведе края на света, както и преди. Обаче не знам. Колкото повече наближава, толкова повече колебания се нарояват. Хваща я шубето, както се казва. Но, естествено, ако разбере, че съм я предал, ще иска да ми види сметката. Затова си задържам камата.

— Така ли мислиш? — попита Плезънт.

— О, сигурен съм — отвърна Сангуайн. — И ти го знаеш също. От тук нататък, аз съм вашият вътрешен човек. И поради тази причина ми трябва нещо, с което да се защитавам. Затова камата остава при мен.

Мина миг и Сангуайн реши, че е проиграл ръката, но Плезънт направи знак на Стефани, тя се изправи и му подаде камата. Сангуайн я взе, но не за острието. Държеше ръцете си далече от него.

— И между другото, Останките са на свобода — рече, когато камата вече беше у него.

Плезънт наклони глава.

— Кога?

— Вчера сутринта.

— Не. Щяхме да сме чули нещо. Новините щяха да са пълни със съобщения за безредици и насилие.

— Дори повече отколкото вече са? Неем, Даркесата им е дала нареждания, така каза Танит. Заповядала им е да се държат прилично. Изглежда се подчиняват.

— Защо ще го прави? — попита Стефани.

— От една страна, иска да има армия, ако се наложи. От друга, използва Останките, за да накара всичките му там учени да си говорят с нея за магия и квантова механика, и какво ли още не. Разширява познанията си на едро. Последният, дето говори с него, един, който го превърна в проклет стол преди няма и половин час, й каза да чете нещо си, наречено Хесиански гримоар. Ако бях хазартен тип, щях да заложа, че това е следващото нещо, което ще потърси.