Дерек Ланди
Смъртта на светлината (70)

70.
Завръщането на живите мъртви

Онова, което последва, беше смущаващо.

Валкирия не се намесваше. Наблюдаваше споровете и дебатите, но не се обади. Виждаше как хората променят мнението си, после си връщат старото мнение, а после отново го променят. Постепенно наяве излезе един невероятен изход — хората започнаха да се съгласяват мозъкът на Скейпгрейс да бъде върнат обратно в старото му мъртво зомби тяло, за да отиде в Некрополис и да се изправи в битка срещу Пазителя.

Беше много притеснително.

Тя придружи Скълдъгъри, Скейпгрейс и Бияча до Медицинското крило, а Синекдох ги заведе да видят двете оригинални тела в цялото им зомби величие.

Те се носеха в зелена течност в огромен стъклен контейнер. Изглеждаха гнусно.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Валкирия. — Искам да кажа… те се разпадат. А начинът, по който изглеждаш сега… е, доста по-привлекателен си.

Скейпгрейс я погледна.

— Жена съм.

— Не е лошо да бъдеш жена.

Той кимна.

— Приемам това. Разбирам го. Хоризонтите ми определено се разшириха за времето, което прекарах в това тяло. Не се разшириха дотолкова, че някои от клиентите ми в бара да останат доволни, но все пак достатъчно. Но ние принадлежим на тези рушащи се черупки, Валкирия, ако въобще е възможно да се върнем в тях. — Той се обърна към Синекдох. — Говорете директно, докторке, мозъците ни ще преживеят трансплантацията, нали?

Синекдох се поколеба.

— Те… те няма да оцелеят. В този случай няма „може би“. Ако опитаме, мозъците ви ще се разпаднат. И без това се крепят на косъм.

Скейпгрейс се намръщи.

— Косъм?

— Да.

— Мозъците ни се крепят с въженце?

— Боя се, че да.

Той се вторачи в нея и поклати глава.

— В момента толкова много ненавиждам доктор Най, че…

— И какъв е смисълът да правим всичко това, щом мозъците ни ще се разпаднат? — попита Бияча.

— Говорих с колегите си — отговори Синекдох — и стигнахме до заключението, че няма нужда да трансплантираме мозъците ви. Ще трябва просто да трансплантираме съзнанията ви.

Валкирия стоеше и чакаше нещо да започне да добива поне някакъв смисъл.

— Имаме растителен хибрид, върху който работим отдавна, като модифицираме гени и рецептори, мутираме протеини и киселини, така че да достигнем ефекта на невротрансмитери. Работата ни само върху синаптичните връзки беше доста поучителна.

Валкирия все така стоеше и чакаше нещо да започне да добива поне някакъв смисъл.

— Както и да е — каза Синекдох, като се изчерви, — смятаме, че можем да инсталираме тези хибриди в старите ви тела, а с помощта на квалифицирани Долавящи, да прехвърлим съзнанията ви в тях.

— Това звучи страхотно — рече Бияча, а на лицето му се разля огромна усмивка.

— Секунда само — прекъсна го Скейпгрейс. — Твърдите, че ще… че ще сложите мислите ни в… в растителни хибриди?

— Да.

— Нашите… нашите мозъци ще бъдат зеленчуци?

Синекдох отново се поколеба.

— Нещо такова.

Валкирия не се сдържа. Избухна в смях.

 

 

Операцията отне по-голямата част от нощта. Валкирия прекара това време в сън или в Залата за наблюдение — ярко осветено помещение с монитори и странно изглеждащи компютри. В средата имаше дълга маса с модел на Роърхейвън до най-малките му подробности. Едва когато присви леко очи, Валкирия осъзна, че това е холограма. Малки холограмни човечета тичаха насам и натам по улиците. Дори й се стори, че разпозна неколцина.

Помещението жужеше в дейна суматоха. Никой не я търсеше за нищо и тя си седеше отзад, в тъмното. Извади Ръкавицата на Смъртоносното докосване от джоба си и я сложи на една маса, която изглежда не се използваше. Остави я там.

Пиеше третата си чаша кафе, когато вратите се отвориха и двете зомбита влязоха, нахилени като герои завоеватели.

Един от зъбите на Скейпгрейс падна и той го изрита под стола.

Скълдъгъри се приближи към тях.

— Правите удивително смело нещо — каза им той.

— Знам — отвърна Скейпгрейс. — Тъкмо си мислех същото. Мисля, че се чувствах по-героично в женското тяло. Тя беше по-силна, по-тренирана и по-добра и се чувствах по-смел само като говорех с нейния глас. Моят си глас е леко носов. Забелязал ли си? Как може гласът ми да е носов, при положение че носът ми изпадна още преди години?

— Не се тревожи, Господарю, — обади се Бияча, — аз ще съм плътно зад теб, на всяка крачка от…

— Млъквай — скастри го Скейпгрейс.

Бияча изглеждаше странно доволен, когато отговори:

— Съжалявам, Господарю.

— Това последно изпитание — попита Скейпгрейс, — има ли начин да мамим?

— Вероятно не — отвърна Скълдъгъри. Подаде му сгънат лист хартия. — Това е карта. Когато Флетчър ви телепортира, ще се озовете на най-долното стъпало на каменното стълбище. Пред вас ще се простре Некрополис. Следвайте точно тези указания и ще стигнете до площада, където чака Пазителят.

— Той ще ме очаква?

— Ще очаква мен. Обясни му, че няма да дойда и че не приемаш не за отговор. После ще започне битката.

— Тренирал съм бойни изкуства — обяви Скейпгрейс, докато се покланяше леко. — Макар да беше, когато бях в по-силно, по-тренирано и по-атлетично тяло. Но съм сигурен, че ще се оправя.

— Трябва да си повече от сигурен. Разчитаме на теб тук, Вориен, разбираш ли? Съдбата на света може да лежи в ръцете ти.

— Можете да разчитате на мен.

— И на мен — весело добави Бияча.

— На него по-малко — каза Скейпгрейс.

— Останете в това помещение — инструктира ги Скълдъгъри. — Имам чувството, че когато ни потрябвате, нещата ще се развият много бързо.

Биячът кимна с готовност, но Скейпгрейс изглеждаше решително по-блед. Валкирия се зачуди как въобще е възможно това.

Сарацен се приближи.

— Готови сме — каза. — Или поне достатъчно готови. Не можем да си позволим да чакаме повече.

— Добре тогава — отвърна Скълдъгъри. — Да идем да си поговорим с господин Ревъл.

 

 

Ревъл стоеше в защитния кръг. Двама Секачи охраняваха вратата. Скълдъгъри влезе пръв, след него — Сарацен. Валкирия пристъпи последна.

— Ще ни трябваш там навън — уведоми го Скълдъгъри.

Ревъл поклати глава.

— Скълдъгъри, не можеш да ме молиш да правя това.

— Излез от кръга или ще те извлача оттам.

— Тя ще дойде за мен. Моля те, ако приятелството ни някога е означавало нещо за теб…

— Приятелство? — прекъсна го Сарацен. — Искаш да си говорим за приятелство ли?

— Сарацен, наясно съм какво сторих, но това не е…

— Ти уби Гастли — рече Сарацен. — Заповяда да обезглавят Антон. Заплете заговор и планира всичко зад гърбовете ни, Бог знае колко отдавна и после предаде всички ни.

— Опитвах се да направя правилното нещо.

— Ти ги уби.

— Наложи се да се направят жертви — отвърна Ревъл. Говореше с тона на някой, който е водил подобен разговор хиляди пъти. Което вероятно беше близо до истината. — Не очаквам да разбереш, но аз бях видял какво се задава, ясно? Рано или късно, нашата малка магическа общност ще се разкрие пред света и ще ни погнат. А колкото и да сме могъщи, те просто са много повече от нас. Ще ни хванат до един и ще ни избият.

— Нашето предназначение е да пазим смъртните.

По лицето на Ревъл премина гняв.

— Казва кой? Наистина, Сарацен, кой твърди подобно нещо? Кой е дал такава заповед? Ние сами решаваме. Само защото някога в миналото сме решили, че трябва да ги пазим, не значи, че не можем сега да решим да властваме над тях. Така или иначе е за тяхно добро. На тях не може да се повери управлението на света. Виж какво направиха с природата само за последните няколко…

— В момента не обсъждаме това — прекъсна го Сарацен. — Можеш да си измисляш колкото си искаш оправдания, но нищо не променя онова, което стори.

— Знам — тихо промълви Ревъл. — Но Сарацен, Скълдъгъри… Валкирия… ако изляза от кръга, Даркесата ще дойде за мен. Не знаете какво беше. Моля ви. Не ме карайте отново да минавам през това.

— Ти си примамката — заяви Скълдъгъри. — От няколко дни знаеш, че ще бъдеш червейчето на кукичката. Знаеше, че ще се случи.

— Значи това е? Просто ще ме оставите сам и беззащитен срещу нея?

— Не. Понеже не сме като теб. Предпочитаме да даваме шанс на хората да се преборят. Тя ще дойде за теб, а ние ще сме в готовност. Ти ще бъдеш с нас.

Ревъл имаше шокиран вид.

— Искате да се бия редом с вас? След… след всичко, което сторих?

— Дали искаме да се биеш редом с нас? — рече Скълдъгъри. — Не. Обаче ще бъдеш тъкмо там — до нас. Не знаем колко време ще й отнеме да дойде дотук, но сме готови, напълно готови според възможностите ни. Да вървим.

За миг Ревъл изглеждаше като прикован на място. После си пое трескаво дъх и пристъпи навън от кръга.