Дерек Ланди
Смъртта на светлината (42)

42.
Брейнсторм

Гласът на Чайна изпълваше колата.

— Къде е сега Даркесата?

Скълдъгъри изпревари бавно движещ се трактор и овладя колата, докато взимаше един остър завой.

— Не знаем — отвърна. — Тези пещери имат дузини тайни входове. Може да е навсякъде.

В тона на Чайна се долови острота, която сякаш липсваше преди това.

— Колко време има докато постигне пълната си мощ?

— Дни, ако имаме късмет. Чайна, трябва да подготвим Ревъл за маневриране. Нямаме време.

— Съгласна — отвърна Чайна. — А сега се прибирайте.

Връзката прекъсна, а Скълдъгъри погледна към Валкирия. Тя все така се взираше през прозореца. В пълно съзнание за това колко превъзбудена беше преди малко и колко тиха сега. Но това настроение я покри сякаш се намираше в сянката на огромен монолит, а тя нямаше какво да направи, за да го спре.

Беше върнала Ехо-камъка върху стойката му. Беше се надявала едно обикновено зареждане да върне Гордън. Не стана. Камъкът си остана празен. Нямаше връщане назад.

Очите й бяха уморени. Пареха и копнееха да се затворят. А тя жадуваше да си легне, да се сгуши под завивките и да не излезе повече оттам.

— Тя ще победи — промърмори тя.

— Глупости — възрази Скълдъгъри.

— Не можем да я спрем. Знаеш, че не можем.

— Тя сама го каза, ще отнеме известно време тялото да се аклиматизира към нейната мощ. В момента е в отслабено състояние. Какво е първото нещо, на което съм те научил за влизането в бой?

— Никога не се бий при техните условия.

— И точно това съм имал предвид. След няколко дни тя ще е в пълната си сила и ще е готова за нас. Затова няма да й дадем тези няколко дни. Ще се бием с нея, докато не е готова още. С мен ли си?

— Май да.

— Това не ми звучи много ентусиазирано.

— Наистина не съм в настроение.

Той притисна крак върху спирачката.

— Боже! — възкликна Валкирия, като се стягаше, докато Бентлито спираше със свистене. — Защо, по дяволите, го направи това?

Той наклони глава.

— Изгубих си шапката — каза той. — Веднъж дори не се поинтересува какво е станало с нея. Аз ще ти кажа какво стана. Изгубих я. Точно сега, докато говорим, вероятно се спуска по храносмилателния тракт на един особено заинтересован от мода Фаланген тигър. Чакам съболезнованията ти.

— Ъъъ… съжалявам за шапката ти.

Той се наведе по-ниско.

— Защо? Това е просто шапка. Дреха, направена специално за главата. Вярно, скъпият ми приятел Гастли Биспоук я направи тъкмо за мен, но при все това е просто шапка, а имам и още много други, които е ушил за мен.

Валкирия се намръщи.

— Хубаво. Каква ти е идеята?

— Защо трябва да имам някаква идея? Споменах го, просто защо е нещо, което се случи. Но нещата се случват непрекъснато. Някои са хубави неща. Вълнуващи. Като да видиш дракон. Неща, като това Танит да покрие бягството ти. Други са лоши. Стресиращи. Като да загубиш шапката, която ти е ушил приятел. Или пък да изгубиш последните отгласи от чичо си. Нещата се случват, Валкирия, но животът продължава, независимо от това как се чувстваме ние.

— Да не се опитваш да ме разведриш? Някак си?

— Нямаш нужда от разведряване. Просто трябва да вземеш решение. Да се оставиш да тънеш в нещастие…

— Или?

Той вдигна рамене.

— Или недей.

Отново потеглиха.

— Това ли ти беше нахъсващата реч? — попита тя.

— Нещо такова. Освен това исках да поговоря за шапката си. Но най-вече беше нахъсваща реч. Свърши ли работа? Нахъса ли се? Може да ти спретна още една, ако искаш. За скъсаното ми сако.

Тя въздъхна.

— И първата си беше добре, мерси. Коя е тая песничка, дето само си подсвиркваш от известно време? „Наблегни на позитивното“^[1]?

— Свирил съм си тази песен буквално веднъж, откакто ме познаваш.

— Както и да е. Хайде да го направим. — Тя плесна с ръце, седна изправена и насила се измъкна от черното настроение. — Хубаво тогава, в този дух на позитивизъм нека направим малък брейнсторм. Да разиграем няколко идейки. Как ще сразим Даркесата?

— С Богоубийците.

— Хубаво, това добре. Нещо друго?

— Мислех си за това — каза Скълдъгъри — и стигнах до следното заключение — че трябва да извадим Меланхолия от комата.

— Ето това е! — викна Валкирия и отново плесна с ръце. — Тъкмо такъв брейнсторминг ни трябваше! А сега ми кажи дали имаш някакви идеи, които ще са всъщност полезни? Понеже очевидно да събудим Меланхолия е една ужасна идея.

Скълдъгъри не продума.

— О, стига де — рече Валкирия. — Не можем да я събудим. Тя е Вестителят на смъртта. Е, вярно, като я опознаеш, не е толкова лоша, но не е в ред и освен това се опита да ни избие. Стига де? Най-добрата ти идея е да я събудим? Нещо ми подсказва, че не е от чучулигите.

— Ще ни трябва като подкрепление.

— И кой ще я убеждава да ни помогне?

— Е… ти вероятно си най-близкото нещо до приятел, с което тя разполага.

— Това е най-тъжното нещо, което съм чувала.

— Знам — отвърна Скълдъгъри. — Знам.