Дерек Ланди
Смъртта на светлината (49)

49.
Спирка за зареждане

Удивително, но Дани заспива.

Не е лесно. Багажникът на Кадилака е по-малък, отколкото изглежда, и е студено, неудобно, а всяка бабунка на пътя се отразява на раненото му рамо. Но след час и малко затваря очи и ги отваря отново, едва когато колата забавя ход. Проверява часовника си на червеното сияние от задните фарове. Спал е почти два часа.

Колата спира, той чува приглушени гласове, след което отваряне и затваряне на врати. Остава притихнал, проследявайки чифт стъпки, които се отдалечават и друг чифт, които се приближават. Следва шумно тракане и за миг не схваща какво е това, след което метал се удря леко в метал и той разбира, още преди да чуе гъргоренето и разливането на течност, че се намират до колонките на бензиностанция. Почукване по капака на багажника.

— Добре ли я караш там, Дани, момчето ми?

Дани се мръщи. Съвсем искрено не знае как да отговори на този въпрос.

— Дани? — пита отново Гант. — Добре ли си?

— Добре съм — обажда се Дани. Осъзнава колко силно звучи гласът му. Отнема му само миг да се сети за най-очевидния план на света, и започва да крещи. — Помощ! Някой да ми помогне! Хванат съм в капан! Обадете се на 911!

Чува смеха на Гант.

— Ето това е дух! Как са крачетата? Сигурно са изтръпнали, представям си. А мехурът? Не знам за теб, Дани, но дългите пътешествия сякаш притискат някои неща, ако ме разбираш. Ако желаеш да използваш тоалетната, просто ми съобщи.

— Искам — веднага отвръща Дани.

— Сигурен ли си? Нали не би го казал в дързък опит да бъдеш освободен от багажника и да избягаш?

— Трябва да отида до тоалетната — настоява Дани. Не е лъжа. Внезапно осъзнава с пълна сила напрежението, което се е насъбрало.

Гъргоренето спира, а багажникът прещраква и капакът се вдига. Нощ е, светлините от бензиностанцията изпълват очите на Дани и той опипва на сляпо около себе си, докато сяда. Усеща дългите силни пръсти на Гант по въжетата, с които е овързан, после — как се разхлабват и падат. Гант му помага да се измъкне тромаво от багажника. Вече навън, застава леко облегнат на колата, разтрива краката си, за да си върне чувствителността. Гант продължава да зарежда резервоара.

Пътят е неосветен, а бензиностанцията е повече от скромна по размери. На колонките има още една кола, микробус, и още две — на местата за паркиране. Което значи хора. Което значи изход. Дани се изправя.

— Отиди до тоалетната и после се върни — казва Гант. — И никакви ала-бала.

Дани кима и сковано закуцуква през плаца. Лявото му рамо не е толкова зле ранено, колкото се боеше. Боли здравата и едва го помръдва, но болката значително е намаляла. Кракът му обаче е доста по-добре. Продължава да куца, не спира да играе, но докато отваря вратата и влиза в бензиностанцията, вече е убеден, че може да бяга, ако се наложи. Първо поглежда към касата. Джеремая Уолоу стои пред нея и тъпче в устата си едно Туинки, докато чака продавачът да излезе от служебната стая. Джеремая улавя погледа на Дани и приближава пръст до омазаните си с крем устни.

Дани продължава към тоалетната. Има два писоара и една кабинка, а кабинката е празна. Прозорецът е твърде високо, за да се добере до него и твърде тесен, за да се провре през него. Дани се облекчава, после се връща при вратата, наднича навън и влиза в дамската тоалетна отсреща. Тя също е празна. Къде, по дяволите, са всички?

Отива до вратата. Колко ли ще го чака Джеремая, преди да дойде да го търси? Сам ли ще дойде, или ще извика Гант? Сигурно ще е сам. Ще се приближи полека, ще блъсне юмрук по вратата на мъжката тоалетна, ще каже на Дани да побърза, а после Дани ще му скочи изотзад, ще го събори с… с какво точно? Дани няма никакво оръжие. Гледал е сума ти сериали, където хората припадат от бърз удар в тила, обаче се съмнява той да може да го направи. И какво тогава? Ще нападне ли, ще се сбие ли с Джеремая, ще го повали ли на земята? Ами ако Джеремая се окаже отгоре? Той е по-тежък от Дани с около тридесет килограма, а и Дани никога не е бил голям побойник.

Не. Колкото повече го мисли, толкова по-малко добра му се струва идеята да избере това място за бойно поле. Поема си дъх и излиза накуцвайки от тоалетната, колкото може по-спокойно.

— Дълго време се бави — обажда се Джеремая от касата.

— Гладен съм — казва Дани.

Джеремая вдига рамене.

— Вземи си, тогава, нещо за ядене. Само че няма да го плащам аз.

Дани оглежда лавиците, наредени с тубички масло и течност за чистачки. Нищо остро, нищо тежко, нищо, което да може да използва за оръжие. Минава по редицата между рафтовете към сандвичите, взима си два и ги носи на касата.

Джеремая облизва крема от мустаците си.

— Как ти се струва багажникът? — пита ухилен.

— Студено е — отвръща Дани. — Къде отиваме?

— В къщата на господин Гант.

— Далече ли е?

— Достатъчно далече.

— Колко време трябва да стоя в този багажник?

Джеремая вдига рамене.

— Може би ще сме там рано сутринта. А може и да не сме. Оттук насетне ще караме през черни пътища. Ще друса малко повече там при теб.

Дани слага сандвичите на плота до касата.

— Джеремая, може ли да ти задам един въпрос? Кои сте вие? Защо правите това? Защо се интересувате толкова от Стефани?

— Това бяха три въпроса — казва Джеремая. — Даже четири, ако броиш и питането дали може да ми зададеш въпрос. Ще отговоря на един от тях. На кой искаш отговор най-много?

Дани се колебае.

— Защо се интересувате толкова много от Стефани?

— Понеже е специална. Не е като обикновените хора. Тя е специална, както съм специален и аз, и господин Гант. Специалните хора са пръснати по целия свят и някои от тях са добри, а други са гадни. Господин Гант и аз, ние сме безсрамно гадни и работата ни е да намираме добрите специални хора, като Стефани, и да ги изтриваме от лицето на тази земя, както изтръгваш цвете от градината.

— Какво ви прави специални?

Езикът на Джеремая открива онази последна трошица захаросан крем по мустака и той я всмуква между меките си розови устни.

— Всичко — отговаря.

Дани го поглежда, а застиналостта на обкръжаващата ги обстановка внезапно се превръща от странна в неестествена.

— Къде са всички?

Джеремая невинно отвръща на погледа му.

— Всички?

— Хората, които работят тук — казва Дани. — Хората, на които са онези коли отвън.

Главата на Джеремая трепва в посока служебната стая.

— Всички са там вътре — отговаря. Казва го, сякаш няма нищо особено в това. Сякаш дори няма смисъл да го казва.

С бавна крачка, Дани заобикаля Джеремая и изкуцуква зад касата. Джеремая не се опитва да го спре. С пресъхнала уста, Дани влиза в помещението отзад и вижда телата, струпани в ъгъла, след което веднага излиза.

— Тя ни следва — казва Джеремая, докато дъвче един от сандвичите, които Дани остави на плота. — Господин Гант е видял пикапа й в далечината, доста назад. Господин Гант понякога говори за риболов. Казва, че е като да изтеглиш рибата, щом се хване веднъж на кукичката. Издърпваш я все по-близо и по-близо, докато не излезе от водата и не започне да се мята на палубата на лодката ти. Е, много ясно, че в този случай тя дори не знае, че има огромна кукичка в устата си. Но това го прави още по-забавно.

Отвън се чува силно бибиткане. Гант става нетърпелив. Джеремая изважда пистолета си от джоба и го насочва към корема на Дани.

— Време е да тръгваме. Ще си вземеш ли другия сандвич?

— Вече не съм гладен — тихо отвръща Дани.

Джеремая отново вдига рамене.

— Както щеш. Хайде обратно в багажника.