Дерек Ланди
Смъртта на светлината (77)

77.

Лорд Вайл и Меланхолия нападнаха.

Бяха безмилостни. Двама от най-могъщите некроманти за последните хиляда години, и двамата притиснаха Даркесата помежду си.

Сенките бяха ножове и камшици, и чукове, и вериги. Режеха, разкъсваха, съдираха и налагаха. Даркесата нямаше и миг почивка, за да се възстанови, нито секунда, за да се лекува. Валкирия наблюдаваше в нямо изумление как нейната противничка, как противничката, падаше отново и отново на земята.

Наблюдаваше как Даркесата се изправя, може би за десети път, как прави крачка и се олюлява.

Намръщена, Даркесата погледна към левия си крак. Беше счупен лошо, извит под неестествен ъгъл. Гледаше го сърдито и накрая кракът се задвижи, докато се лекуваше. Само смръщването си остана на лицето.

Вайл и Меланхолия пристъпиха към нея.

Два лъча цвърчаща енергия избухнаха от очите на Даркесата, но Вайл вече се отдалечаваше в сенки. Меланхолия се възползва от случая, скочи високо във въздуха и запрати хиляда тръна мрак. Те разпраха Даркесата, разкъсвайки защитните дрехи, накълцвайки кожата, а Валкирия успя да забележи недвусмислена гримаса на болка.

Даркесата беше ранена.

Сенките се усукаха и Вайл излезе на светло, хвана главата на Даркесата с ръце и я изви на една страна. Вратът й се пречупи и незабавно се възстанови, но писъкът на болка, който придружи бясното замахване с ръка, беше достатъчно да насъска Меланхолия, въпреки падането на Вайл. Сенките атакуваха отново и отново, разсичайки всички защити на Даркесата. Тя хабеше толкова много мощ, за да се лекува, че вече не можеше да удържа болката. Вече усещаше всеки удар, а раните се възстановяваха доста по-бавно.

Хукна внезапно, запълвайки празнината между себе си и Меланхолия. Изненадана, Меланхолия залитна, а Даркесата се стовари върху й. Засипа я с юмруци. Сенчестата броня на Меланхолия затрептя от конвулсии в паниката. Не беше свикнала с физическа конфронтация.

Валкирия влетя в схватката, плъзна ръка по шията на Даркесата и я издърпа. Меланхолия се претърколи на ръце и колене, възстановявайки формата си. Даркесата се изви, успя да вклини крак между краката на Валкирия. Паднаха, а Валкирия се озова отдолу. Даркесата се обърна към нея и я удари с цялата си сила, но Валкирия я сграбчи за китката, метна левия си крак върху главата й и се изпъна. Даркесата падна по гръб, а Валкирия стовари ръка върху нейната, докато онази надигаше бедра, след което чу как лакътят се чупи.

Даркесата изкрещя.

Валкирия отпусна хват, Даркесата се изтърколи далеч от нея, без да спира да пищи, после се вдигна, като стискаше люшкащата се свободно ръка. Преди да успее да се излекува, Вайл запрати острие от мрак през тялото й.

Даркесата увисна на място, краката й отлепени от земята, очите — широко отворени, а от отворената уста изтичаше кръв. Острието се прибра, а Даркесата остана да виси, полюшквайки се. Беше в шок.

Щяха да победят.

Около нея са заформи мрак, образувайки Венерина мухоловка от сенки. Мухоловката се затвори, а дузина остри като бръснарски ножчета шиша пронизаха тялото й. Сенките започнаха да се стопяват, а Даркесата премина с олюляваща се крачка през тях и падна на колене. Започна да трепти. Опитваше се да маневрира.

Валкирия вдигна двете си ръце, а от връхчетата на пръстите й бликна бяла мълния. Мълнията удари Даркесата, тя извика и падна настрани. Спря да трепти.

Меланхолия и Вайл се приближиха към нея изотзад, докато тя се опитваше да избяга пълзешком.

Трябваше да й се признае — нямаше да падне без бой.

Меланхолия протегна ръка надолу, стисна шепа коса и дръпна Даркесата така, че да се опре на колене. Даркесата изстена, лицето й беше изплискано с кръв. Меланхолия остави сенчестата си броня да се свлече, а тя се блъсна в земята, като играчка, захвърлена от капризно дете.

— Това беше освежаващо — рече Меланхолия. — Наистина освежаващо. Най-сетне осъзнавам собствения си потенциал. Мога… Мога да усещам живота и смъртта. Виждам ги. Виждам ги навсякъде около нас. Виждам ги в теб, Даркесо. Виждам живота ти. Виждам колко лесно би било просто да… го изскубна от теб.

Даркесата се протегна, опита се да се освободи, но усилието беше едва забележимо, а Меланхолия я шляпна през ръката.

— Аз съм Вестителя на смъртта — продължи Меланхолия. — Аз съм върховният некромант. А ти коя си? Ти си тъмната страна на Валкирия Каин, населила нейното отражение. Не си нищо друго, освен сбор от резервни части. И всички се боят от теб? Стига бе? — Разсмя се Меланхолия. Очите й бяха почернели, а от нея се издигаше черна пара. — Трябва да се боят от мен. Мислеше се за богиня, така ли? Може и да си. Но дори боговете могат да умират. А аз? Аз съм смъртта.

— Меланхолия — обади се Валкирия.

Меланхолия вдигна очи, премигвайки с черните очи.

— Валкирия — промълви, като звучеше замаяна. Наостри внимание. — Да. Извинявай. Нещо се отнесох с цялата тази работа с мощта. Очите ми почернели ли са? Така ги усещам.

— Черни са.

— Яко — Меланхолия погледна към Вайл. — Хайде да свършим това, за което сме дошли.

Сенките им се задвижиха като хиляда дребни змии и проникнаха в тялото на Даркесата. Тя запищя, когато потече кръвта. Този път нямаше излекуване. Този път нямаше оцеляване. Щяха да я убият бавно и да се уверят, че няма и искрица живот, останала в това тяло.

Валкирия усети гъдел по ръцете си. Разкопча якето си и извади ръката наполовина. Татуировката пулсираше. Не оставаше много. Почти усещаше как неуязвимостта се кани да я напусне. Нямаше значение. С Даркесата беше свършено. Беше сразена. Трябваха им само няколко секунди и онези сенки щяха да я разкъсат на парченца и щеше да свърши.

Даркесата сплете ръце пред себе си. Вайл и Меланхолия не забелязаха. Ръцете на Даркесата започнаха да треперят. Между пръстите й пръсна сребърна светлина.

Много, много ярка светлина.

Валкирия хукна напред.

— Спрете я! — извика. — Нея оставяйте да…

Но беше твърде късно.

Даркесата разпери ръце.